Емилия Радева е родена на 23.05.1932 г. в Радомир. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1955). Театър „Българска армия” става неин дом точно за 33 години. Там работи и съпругът й – известният актьор Любомир Димитров (починал през 2001 г.), с когото са заедно още от студентските години. Двамата имат дъщеря, Катерина, която също тръгва по пътя на родителите си и завършва ВИТИЗ, но след това заминава за Франция.
Първият игрален филм, в който участва, се казва „Точка първа” и е сниман през 1956 г. Освен на сцената на Театъра на Армията актрисата гастролира в Театър 199, Народния театър “Ив. Вазов”, Сатиричния театър, Театър “Възраждане” и др. През годините Емилия Радева създаде на театралната сцена десетки незабравими образи – от Елизабет в “Мария Стюард” до Султана в “Железният светилник”. Самата актриса също написа пиеса – „Потеглям вечно сам“, по поезията на Николай Лилиев. Постановката се игра с успех в Театър „Възраждане”. Ето част от филмите, в които е участвала: „А бяхме млади” (1961), „Неспокоен дом” (1965), „Случаят Пенлеве” (1968), „Любовницата на Граминя” (1969), „Иконостасът” (1969), „Не си отивай!” (1976), „Спомен за близначката” (1976), „Матриархат” (1977), „Юлия Вревская”.
„Какво да ви кажа сега за моите години? Не са малко, но човек трябва да ги приема с мъдрост и удовлетворение, че е достигнал до тази възраст. Нямам от какво да се притеснявам и срамувам. Много работа, немалко изпитания, здравословни и професионални, но важното е желанието да се трудиш. Тогава тези неща остават на втори план. Макар че с годините работата намалява, ангажиментите намаляват, осъзнаваш, особено в нашата професия на актьор, че си изчерпан физически и психически. Ние артистите работим с цялото си същество, впрягаме ум, емоции, човек се изразходва много.“ Така голямата българска актриса Емилия Радева послеща достолепния си 89-ти рожден ден.
Разкрива, че стажът й на сцената е над 55. Щастлива е, че на сцената на Сатиричния театър е имала щастието да общува със Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Димитър Манчев. Доверява, че Гинка Станчева й е и кума, и кумичка – взаимно си кумували, до ден днешен се чували често.
Емилия не споделя с възторг убедеността на Гинка Станчева, че най-добрата й роля е тази на баба. „Прави й чест, разбира се, че е толкова всеотдайна. Аз нямам тази възможност да бъда непрекъснато с внука си, който е във Франция. Когато се роди, аз още работех, а и съпругът ми беше много болен, грижех се за него. Разбира се, ходила съм във Франция, седяла съм по два месеца, докато беше малък, помагала съм. Казвам на Гинка, че идва момент, когато човек трябва да обърне внимание и на себе си, имам предвид нашата възраст, с проблеми сме, но я разбирам – човек, научен да дава, гледа да вложи всичко това, което знае. В тежка възраст сме сега, нашето поколение е много изхабено.“, реди дамата, изиграла Талевата Султана едва 33-годишна.
Дали на младини е разчитала на красотата си? „Не съм разчитала на красотата си. – отвръща – Преправяла съм се всякак. Но съм чувала от по-стари колеги, че жената актриса трябва да бъде преди всичко красива. Защото можеш да се направиш много лесно на характерна и грозна. И според мен грозното си остава грозно. Аз например съм играла Султана на 33 години. Едвам се справяха с грима ми. Операторът казваше, че ако е цветен филм, може да ме състари, но за черно-бял – не. Сега е друго – имаш ли пари, всичко можеш да направиш, и в киното, и в театъра.“
Доверява, че не би могла да живее във Франция при дъщеря си Катерина. „Тук съм се родила, това ми е съдбата. Макар че моята дъщеря често ми е казвала, ако съм била актриса във Франция, какво съм щяла да бъда. Аз не се оплаквам, имам си признанието на публиката. Оценявали са ме високо и в Израел, и в Германия, и в бившия Ленинград, къде ли не… Проблемът е, че тук нещо са объркани нещата, не става дума само за мен. Както казва Хамлет – има нещо гнило… Още навремето ме упрекваха в театъра, абе, не се ли наигра, какво искаш още. А аз само исках да работя, след като имам енергия. Много колеги ми казват, ти много страдаш, че се пенсионира – ами страдам. Защото на 59 години аз трябваше да митарствам от един театър в друг, срещнах талантливи колеги, с тях играх, но това не е лесно, не беше пълноценно.“
Животът й е показал, че съвсем без компромиси не се оцелява. „Често съм ставала неудобна, казвали са, остави я, тя е особена. Но много неща съм ги търпяла, въпреки мен. Бях много години в художествения съвет на театъра и доста съм се бунтувала. Мъчила съм се да защитавам интересите на колеги, бяхме двама-трима, които имахме единомислие, останалите бяха така наречената театрална власт“, връща лентата Емилия Радева.
