Есента е вярваща, че напролет с теб двамата пак ще ни има…

ЕСЕННО

Есента е жената с лице от мъгла и позлата,
и е пусто гнездо свило в шепа пера от отлитане.
Тя е кестенче, дето търкаля се в спомен за лятото
и листенцата тлеещи е – въгленчета в косите ти…
Есента е виновното паяче свито сред ъгъла,
от чиято уста се изплита въже за умиране.
Тя е всичко, в което сме вярвали и сме се лъгали.
Есента е мъжа, подир който очите са символи.
И реката набъбва, а с нея набъбва и погледа.
И се стича натам, накъдето очаква я зимата,
а над нея стърчи тишина като стройна топола
вярваща, че напролет с теб двамата пак ще ни има…