Рита Уилсън и Том Ханкс позират с гръцките си паспорти
Методий Иванов
Защо България не даде българско гражданство на Маргарита Ибрахимова, известна като Рита Уилсън и на нейният съпруг Том Ханкс, така както преди дни направи гръцкият премиер Мицотакис? Защо за официална България потомците на хора, родени на територията на днешна Гърция, не могат да бъдат от български произход? Защо не признаваме българските корени нито на Рита Уилсън, нито дори на наследниците на една толкова важна за нас историческа фигура като Гоце Делчев (за чиято национална принадлежност иначе сме много ербап да спорим с македонците)?
Отговорите на тези въпроси се крият в слабостите на българската външна политика по отношение на нашата южна съседка. Още през бурното начало на политическите промени през 90-те години на 20-ти век от страна на нашите държавници е
извършено национално предателство
в особено големи размери, което за съжаление се поддържа като омерта от политическото статукво у нас, без изменение и до днес.
За България официално и окончателно в Гърция не живеят българи и хора от български произход (освен новата емиграция след 1990 г., за която няма никакви проблеми). Нещо повече, ние не можем да признаем и българския произход на лица, чиито бащи, майки, баби и дядовци са били родени като етнически българи на останалите поради политическите превратности в Гърция територии на Беломорска Македония и Тракия, освен ако самите те днес не живеят в България като деца на бежанци. Точно както е и в случая с дъщерята на Хасан Ибрахимов – Рита Уилсън. Според нашата държава, потомците на всички, които са останали да живеят в бащината си земя, (каквито според различни анализи наброяват между 150 000 и 500 000 души) или пък са емигрирали в други страни, нямат право да се чувстват българи или да упражнят своето право да придобият българско гражданство. Счита се, че населението е окончателно разменено с междудържавните спогодбите от началото и средата на миналия век, че са уредени и имотните въпроси и реално като държава ние нямаме вече НИЩО там. До степен, че ако някой каже, че е българин или говори български, или отиде да сложи цвете на гроба на някой български герой, или пожелае българско гражданство, защото предците му са били българи, да става международен проблем. И затова ние не издаваме удостоверения за български произход нито на лица, родени в Гърция (като пресният пример с отказа на г-н Ридван Караходжа), нито дори на потомците на такива (като г-жа Уилсън).
Траем си и се снишаваме, по стара комунистическа традиция,
за да не разсърдим някого. Или по-скоро, защото така сме обещали на някого. А кога, защо, какво точно и на кого точно – остава неясно.
Също така, за официална България на територията на днешна Гърция не съществуват паметници на българското културно-историческо наследство, нито имаме претенции и интерес към наличието и паметта на българите там – от Средновековието та до 20-ти век. Нищо, че в тези земи например е намерен гроба и владетелската базилика на един от най-славните ни царе – Самуил, както и гробовете на неговия син цар Гавраил Радомир и на цар Иван Владислав. Или че в Костур в една от църквите има портрет на цар Михаил II Асен, а в село Герман е намерена паметна плоча за родителите и брата на цар Самуил. Или че в Солун е създадена от местни българи революционната организация ВМОРО, която се е борила за защитата и свободата на техните събратя, както и прочутата Солунска българска гимназия, през която е преминала голяма част от интелигенцията и революционерите на следосвобожденска България.
Със своята мълчалива национал-нихилистична политика България де факто е
съучастник в анти-българската политика на асимилация и терор,
която Гърция успешно провежда вече 107г. Зверствата, извършени между 1913-1944, макар и да са описани в книги и спомени на очевидци, продължават да са непознати за широката публика у нас, не се изучават в училище, не са тема за дискусии или изкуство. Малцина са чували например за ужасите на първия концлагер в Европа, създаден на о.Трикери, на който са намерили смъртта си няколко хиляди нашенци – войници и обикновени солунски граждани, арестувани и закарани там само поради факта, че са българи.
След Балканските войни стотиците български църкви и училища са разрушени, всички надписи на българска азбука са заличени, всички български гробища са унищожени. Дълги години е действал закон, забраняващ употребата на български език както на обществени места, така и в домашна обстановка. Забранена е и употребата на български имена при кръщаване на децата. Подменена е цялата топонимия – градове, села, реки, планини, равнини са преименувани на гръцки. След 1945 пък десетки хиляди българи са съдени за своето народностно чувство, хиляди от тях са избити, лежали по лагери, прогонени от родните си места – включително нечуваното по-рано масово изселване на 20 000 български деца, отделени от родителите им и изпратени в чужбина по време на гражданската война.
Специално за района на Ксанти (по родопски Скеча, по-старо Царево) на българите-мохамедани с десетилетия е било забранено да напускат родните си места. Реално, чак до 1982 г. Гърция продължава своята
активна политика за терор и асимилация над българите
С настъпилата оттогава насам демократизация положението леко се е подобрило и насилието не е толкова явно, но продължава с по-рафинирани методи, подпомагани от насадения в съзнанието на хората страх да кажат открито своята народност. Все още е забранено да се изучава български език, а на много места и да се пеят български песни.
С пасивното си, безчувствено поведение нашата държава отдавна е загубила своя авторитет пред потомците на нашите сънародници в Беломорието, за които тя никога не е успяла да бъде дори мащеха. Ще бъде престъпление от наша страна, ако допуснем това да продължава по същия начин и в 21-век, когато границите почти са загубили значението си и повечето цивилизовани държави прилагат на практика демократичните ценности, защитавайки по един нормален и адекватен начин правата на своите граждани и сънародници, своята история и култура, своята същност.
Публикувано със съгласието на Faktor.bg
