Иван Чолаков и Фамилия Карафезиеви споделиха в ЗАРАТА историята на своето родно село Арнаутито. Препечатваме написаното от тях без редакторска намеса:
Чувствам се длъжен да споделя с вас нещо, което ще ви заинтересува, защото съм сигурен, че обичате и милеете за китното ни селце АРАНУТИТО!!! Ето каква е историята…
Някога имаше такива организации -ЧАВДАРЧЕ, ПИОНЕРЧЕ….и за да станеш пионерче, получавахме някакви поръчения – един да събере няколко килограма желязо, друг – хартия и да предадат на отпадъци,трети да съберат някакви билки….а аз получих поръчение да изуча и разкажа историята на нашето село, когато получавам пионерската си връзка пред всички…
Когато споделих това с родителите си, баща ми, светла му памет, веднага се сети за чичо ЖЕЛЮ ЧОЛАКА – бащата на Николинка,че той знаел много и все истински неща за селото ни от неговият баща – дядо Никола, който пък е бил клисар в тогавашната ни малка стара църквица, и когато са я събаряли намерили под покривните каменни плочи пергамент от заешки кожи на които е била записана нашата история…
Речено – сторено – в една дъждовна есенна вечер отидохме у тях, аз носех една тетрадка – тогава имаше такива с тесни и широки редове за писане…отделихме се в съседна стая, за да не ни безпокоят, и чичо Желю ми разказа следното: “ По онова време ,когато България е била под турско робство, прекарвали голям керван от хора – роби от Албания към Анадола. Но това са били българи, защото тогава България е стигала чак до Албания.Тогавашните земи са били чифлик на някакъв си Кенан бей – много земя, а няма кой да му я работи…Кенан бей имал брат, който бил на служба при султана в Цариград.Бея помолил брат си да му съдейства пред султана, за да му оставят роби да му работят земите.Така и станало – когато кервана потеглил останали доста роби в земите на чифлика на Кенан бей. Една жена от тях се отличавала с особенна почит и уважение сред групата, защото била изкустна готвачка и лечителка.Тя останала вдовица с малка дъщеричка, защото по дългия път от Албания до тук от глад, лишения и болести починали мъжа й и по-голямата й дъщеря . Бея имал малък син на име Шефкет, но жена му – болнава и мързелива не се справяла с къщната работа и детето и взели тази жена, на която не се споменава името, за слугиня в сарая на бея.Вечер оставала при Шефкет, но злата кадъна я изгонила да спи при другите роби вън от сарая при добитъка Беят бил добър и милозлив човек и й разрешил да си направи някаква колиба, защото дъщеричката й се разболяла.Мъжете от робите обаче възроптали и една вечер запалили колибата й и причинили голям пожар. Примолила се жената и преспала вечерта в сарая, но на сутринта бея издал ферман в който са казвало, че разрешава на жената да си построи колиба и който посегне да я събаря ще реже ръце и глави, и за назидание заповядал на робите те сами да й построят колибата, но вече много по-стабилна – от пръти и измазана с кал.
Така се появила всъщност и първата “ къща“, в последствие започнали да се присламчват към нея и други колиби, но заради големия пожар ги наричали – ПОЖАРКОВИТЕ…Това е и първият род в нашето село. Минавали годините, децата пораснали, но младия Шефкет започнал да заглежда порасналата дъщеря на жената и тя като забелязала това я затворила в къщата и три месеца не видяла луната…Но в една безлунна нощ Шефкет открадва момичето и забягва далече при чичо си в Цариград. Баща му – Кенан бей се поболял от мъка по сина си и умира. По него време се зачуло за дандърма – /война/ – предполагам, че става въпрос за Кримската война и уплашената и самотна кадъна започнала набързо и на безценица да разпродава земите си и тръгнала да търси сина си Шефкет към Цариград.Доскорошните роби останали изведнъж без господари, трудолюбиви и скопостни се организирали, построили нещо като крепостна стена около селото и започнали да пазят имотите си от набезите на кръвожадните кърджалии и даалии.
Един от защитниците на нашето село е и моят прадядо Желю Чолака. В един ожесточен бой с турски банди бил ранен в дясната ръка и в последствие остава сакат с нея. От там идва и името на нашия род ЧОЛАЦИТЕ! Чолак на турски означава сакат, човек с една ръка… Минавали годините, замогнали се нашите хора, но се женели само помежду си / не случайно всички от нашето село сме роднини по някакъв начин/, защото хората от околните села не гледали с добро око на тях.Имали ги за своенравни и лоши хора и не разрешавали на момичетата си да се женят за наши ергени.Но есенно време по “ беленките“ и зимно време по “ седенките “ нашите момчета яхвали врани коне, причаквали чуждите моми, мятали ги на конете и така си вземали насила булки от съседните села. Много пъти доста хора са се мъчили да променят името на селото ни на името на някой загинал във войните – имаме доста хора убити по фронтовете, но от София не са разрешавали, защото селото ни си имало история.
А тя е такава ,каквато ви я разказах – ако някой може да намери аналите в историческия музей в Стара Загора ще се убедете сами, а може да изнамерите и още други забравени или незнайни факти от мен. Но дори и само това е достатъчно да се гордеем и да обичаме историята и потеклото си! АРНАУТИТО !!! Арнаут на турски означава АЛБАНЕЦ – защото са дошли от Албания, но са били БЪЛГАРИ !!! Имали сме славно МИНАЛО, а дали ще имаме и славно БЪДЕЩЕ, зависи единствено и само от нас самите! Четете и разказвайте на децата си, скъпи приятели, за да знаят корените си и пазят рода си БЪЛГАРСКИ !!! Бъдете здрави – духовно и физически и Бог да ви пази и помага !!!
Фамилия Карафезиеви:
Братовчедка ми Мария, в дипломната си работа при завършване на Великотърновския университет прави проучване на родословието ни и разказите предавани за възникването на с. Арнаутито.Пра-пра дядо ни по турско е бил писар в местната управа /видно от църковната книга за ражданията и умиранията/ и фамилното име в превод е черния писар.Преданията за възникването на селото са доста по-назад във времето на пра-пра дядо ни и казва , че основателка на селото е жена и многобройната ѝ челяд . Тя е била бежанка от албанските български общности , харесала мястото край реката и плодородната земя.
Марияна (не е написано презиме или фамилия):
И аз съм чувала от роднините си, че основателката на селото е албанка наречена Арнаута. Идвайки тук на територията на днешното село, тя поставя началото му и оттогава селото ни носи нейното име- Арнаутито.
