Селската бензиностанция. Поочукана, пораздърпана – нещо като прехода ни, в който соца и демокрацията са вплели ръце и не искат да се пуснат. Но все пак зареждам редовно от нея. Нищо, че горивата са с две-три стотинки по-скъпи. Ако всички започнем да зареждаме в лъскавите бензиностанции в града, селската просто ще затвори. А е необходима. Като селския доктор, като селския даскал. Край които се въртят хората. Впрочем последните отдавна вече ги няма. А с тях си отиват и хората.
[ad id=“255238″]
Но думата ми беше за зареждането. Спирам аз на бензинколонката и зачаквам. А до колонката – една типична кифла: Руса, синеока, гримирана и напудрена на около 25 години. Очевидно доста часове е прекарала пред огледалото, за да се приведе в този вид. Скръстила ръце пред гърдите си, като американски войник на портал и не мърда. Стои и не мърда. И аз стоя. Чакам да се приближи и да ме попита колко ще зареждам и т.н. Но не. Реших, че нямам време да се инатя и излязох от колата. Попитах я с възможно най-любезния тон и усмивка защо не идва: „Аз трябва да стоя тука“. Беше смразяващия отговор. Не можела да знае кой какво иска. Трябвало да и се каже. „А-а, извинявайте. Аз в нашата фирма още като усетя, че клиент се доближава до вратата, тичам да го посрещна, за да не го изпусна. Не знаех, че при вас е друг реда.“
[ad id=“225664″]
Не чух отговора. Просто врътнах ключа и тръгнах към града. А зареждам по за 60-80 лв на седмица. Които сега ще отидат в някои от веригите. Монополисти, но любезни и лъскави, лъскави и любезни.
А кифлата? Виждам я да се оплаква, че не върви оборота: „ Ми нямат пари хората“…
