Карл Лагерфелд: Обичах всичко, вкусих всичко, сега съм ледена звезда…

„Нямам никаква милост към себе си, не се поддавам на нищо. Имам непреодолими принципи и бариери, дори и това да не е очевидно, защото аз не съм точно пример за подвижен морал. Подхлъзвам се, смея се на себе си и преди всичко не се вкопчвам в нищо. Остава най-важното. Не трябва да се обременяваме с преходни, безполезни, второстепенни неща“. По повод излизането на документалния филм на Рудолф Маркони “Поверително за Лагерфелд” (Lagerfeld Confidential) през 2007 г., “Мадам Фигаро” повери на Карла Бруни мисията да интервюира дизайнера. Статията бе публикувана на 6 октомври 2007 година. “Мадам Фигаро” пусна отново интервюто в памет на Карл Лагерфелд.

Луксозен хотел в VII район, където бе отседнал Карл Лагерфелд. Карла Бруни, висока и лъчезарна, пристига първа. Карл и Карла, асоциацията се налага съвсем естествено. Те се познават от петнадесет години, от времето, когато тя беше топмодел. Изправена пред учителя, Карла отново се превръща в младото момиче от добро семейство, което винаги е била…

Карла Бруни: В документалния филм, който ви е посветен, виждаме ваши снимки като много хубаво дете. Има ли неща, за които да съжалявате, от ранната си младост например…

Карл Лагерфелд: Не, нищо, ако съжаляваш за миналото, спукана ти е работата: това превръща настоящето ти в нещо второстепенно. Няма нищо по-лошо от това да си припомняш “доброто старо време”, за мен това е безапелационно признание за провал. Освен това има време за всичко. Младостта е взета под наем: тези, които днес я имат, утре ще я загубят. Нямам никакво съжаление, защото я имах и я изживях напълно. 

Майката на всички престъпления е разочарованието, а аз изобщо не съм разочарован. Затова съм толкова спокоен с другите и никога не се сравнявам с никого: първо, от амбиция, второ, защото няма какво да се сравнява, тъй като всеки житейски път е нетипичен. А освен това съм в по-добра форма от много хора от моето поколение, защото съм неволен пуритан, така че не пия, не пуша, никога не съм вземал наркотици.

Въпреки това харесвам хората, които са точно обратното на мен, дори изпитвам известно възхищение към онези, които се самоунищожават, дори и това да не е смешно. Да, повече уважавам хората, които се погубват, отколкото онези, като мен, които са обградени от шамандури и се спасяват…

– Никакво подхлъзване…

– Никога, никога, никога. Нямам никаква милост към себе си, не се поддавам на нищо. Имам непреодолими принципи и бариери, дори и това да не е очевидно, защото аз не съм точно пример за подвижен морал. Подхлъзвам се, смея се на себе си и преди всичко не се вкопчвам в нищо. Остава най-важното. Не трябва да се обременяваме с преходни, безполезни, второстепенни неща. Аз съм против материалното притежание.

– Казахте, че не обичате припомнянето на “доброто старо време”. Но мен това “добро старо време” ме връща преди 30-та ми година, период, в който никой в живота ми не беше починал. Майка ми видя смъртта на сина си…

– Трябва да живеем с мъртвите, както с живите. Вие излизате от тази стая или сте мъртва, Карла, това е едно и също, вече не сте тук. От мига, в който един човек отсъства физически, той може и да не се върне, нали така? Трябва да поддържаме нещо като въображаема комуникация с отсъстващите. Мъртъвците в живота ми… това е цената на живота. Това е смисълът на живота, самият живот и нищо друго.

Аз съм за метода на ескимосите: когато дядото е вдетинен или болен, го отвеждат да умре надалече в ледовете. Мисля, че не бива да се превръщаш в товар за другите, най-добре е да умреш в забрава. В този смисъл самоубийството – а аз нямам никакво намерение да се самоубивам – е акт на върховна свобода. Ако имам ужасна болест или Алцхаймер, надявам се, че ще ми остане достатъчно разум, за да си кажа: “Старче, ти си за боклука”. Има време за всички…

– Виждам, че сте много уравновесен…

– Аз съм гимнастик на трапец с много дебела мрежа. Уязвимостта ме трогва, но ми е чужда. Принципите ми се противопоставят жестоко на това, имам трагичен инстинкт за самосъхраненине. Това е моята природа. А после има и нещо друго. Знаете ли какво, Карла? Имам голям проблем в живота: това е безразличието… Но и то не ме пощадява: никога не съм снизходителен към себе си. В същото време нямаме причини да се оплакваме, нали? Ние притежаваме, и вие, и аз, някои привилегии, които правят нашата реалност различна от средната. Животът ни е стилизиран…

– Имам чувството, че равновесието идва от детството ви. Били сте много обичан…

– Да, по един почти неясен начин: имах сестри и полусестри, но родителите ми обичаха само мен. Бях в центъра на света, беше страхотно. Сестрите ми бяха в пансиони, а аз правех каквото си искам. Въпреки това мразех детството и имах само една идея в ума си: да го напусна и да стана възрастен. На шест години говорех немски, френски и английски. Родителите ми ми се струваха идеални, родителите на другите не ме успокояваха. Хората казваха обаче, че майка ми е била жестока; но тя беше нещо по-лошо: беше иронична.

– Беше ли красива?

– Мислеше, че е най-красивата жена на света. В нея имаше нещо, което никой друг не притежаваше, тя беше едновременно арогантна и забавна, непоносима, но това много се харесваше. Никога не правеше нищо за никого, никога не съм я чувал да казва “благодаря”, но притежаваше магията да превръща всеки в свой роб. Бореха се, за да й се харесат. Затова говоря толкова бързо. Тя ми повтаряше: “За глупостите, които имаш да казваш, говори по-бързо, нямам време за губене”. По същия начин, когато разказвах история – бях бъбрив -, трябваше да свърша преди да е стигнала до вратата, тъй като не искаше да ме слуша. Така започнах да говоря много бързо.

Предполагам, че методите й може да са травмирали другите, но не и мен. Майка ми смяташе, че е сестра ми е сладко дете; един ден трябва да й се е сторила грозна и повече не се поинтересува от нея. Тя живее в Америка с куп деца, почти не я виждам. Другата е мъртва. Родена под лоша звезда, всичко, до което се докосваше, се проваляше, петима съпрузи…

– Днес виждам, че майка ми е много близка с малкия ми син. Но когато бяхме деца, родителите ми бяха изключително заети и не се занимаваха с нас…

– Вашата майка е от едно поколение и среда, в което не се занимаваха много с децата и това е нещо хубаво. Мен ме държи пуританската ми природа, това е свързано не толкова с моето образование, колкото с пруския ми гръбнак: не можем да прескочим собствената си сянка…

– Фройд го нарича свръхаз.

– Това е голяма дума.

– В “Думите” Сартр открива, че няма свръхаз и е свободен…

– Тази книга е шедьовър, една от любимите ми френски книги…

– Нещо друго, мислех си за нашите имена – Карл и Карла, и техните братовчеди, Каролин или Шарлот. Познавате ли етимологията им? Те означават “мъжка сила”…

– Що се отнася до жените, аз вярвам в матриархата. Още майка ми казваше: “Можем да направим дете с всеки мъж. Така че не трябва да преувеличаваме тяхното значение”. По онова време говореха такива неща. Нещо подобно, когато я попитах за хомосексуалността, тя ми каза: “Няма значение. Това е като цвета на косата. Има русокоси и кестеняви, така както има и хомосексуалисти”. Беше живяла в Берлин през 20-те години на ХХ век, беше виждала…

– Има един въпрос, който отдавна искам да ви задам: изпитвали ли сте любовна мъка?

– Голямата любовна мъка е, когато се намеси смъртта, иначе не, нищо не е било толкова лошо. Не съм страдал заради това, винаги съм имал инстинкт за самосъхранение. Случило се е, после е отминало. Тридесет години по-късно си казваш: “Как съм могъл?”.

– Аз имам проблем със страстта: това е много мъчително за мен. Не обичам страстните отношения, нито в приятелството, нито в любовта. Не обичам да си губя ума…

– Загубата на контрол е ужасна, аз я ненавиждам, това са глупости. Знаете ли, това са всъщност хора, които най-малко са обичали. За да се отдадеш, трябва да има и малко съпротива. В противен случай се превръщаш в жертва. Но аз не ви виждам като жертва, бедна ми Карла…

– Не, но това може да те направи нещастен…

– Отново ще цитирам прочутата ми майка: “Първо трябва да помислим за себе си, което позволява да се погрижим за другите”. Защото, ако се пожертваме, вече няма какво се иска от нас, просто ставаме готови за изхвърляне.

– Мисля, че чувствата могат да бъдат нежни в умереността. Дали това е липса на чувственост? Мисля си обаче за някои момичета, които казват: “Този мъж е в кожата ми…”

– Тези момичета да отидат да се прегледат при дерматолог! Това е Пиаф, Mon homme, това са глупости. Иска ми се да приема, че това съществува, но все пак да останем трезви! Ненавиждам и този израз: любовта те прави сляп. Има очила за това…

– Една последна дума?

– Когато човек е честен, знае и въпроса, и отговора, както казваше пак моята майка. Бих могъл да изрека от мое име една фраза на Паул Клее: “Обичах всичко, вкусих всичко, бях всичко и сега съм ледена звезда…”

Превод от френски: Галя Дачкова, „Гласове“