„Подкрепяте ли членство в ЕС и НАТО с приемане на Договора между Република Македония и Република Гърция?“ – така бе зададен въпросът на референдума в Македония,

провел се вчера. Резултатът вече е известен на всички: провал. Но Европа помни и други подобни сценарии. На властта явно не ѝ върви с референдумите. Като започнем от референдума за Европейската конституция, минем през абсурдното допитване на Сириза за кредиторите и стигнем до българския референдум за електронното гласуване, италианската реформа на Сената и Брекзита. Всеки път резултатът е: провал, напрежения или дори предсрочни избори.

Една от причините за това развитие вероятно е възходът на националпопулистите. Представете си само днес в Бългaрия, при така укрепилите се във властта Нинова и Каракачанов, да се направи следното допитване: Съгласни ли сте да затворим поетапно блокове 1 до 4 на АЕЦ Козлодуй, за да ни приемат в ЕС? Представяте си какъв щеше да е резултатът, нали?

Вярно е, че хитрото поставяне на въпроса може да предопредели отговора. Така през 1991 година попитаха македонците дали са съгласни да се отделят от Югославия и по-нататък да се интегрират в една нова Югославия – демек и тако, и вако. В сегашния референдум дори не се споменава името „Северна Македония“, а се търси консенсус около присъединяване към НАТО и ЕС. Е да, ама гражданите взеха, че отговориха на друг въпрос (или по-точно – не отговориха), който звучи така: харесвате ли политиците, нашите, гръцките, европейските?

Колко македонци има в Македония?

Разбира се, резултатът от това допитване може да се тълкува по различни начини. Няма 50% участие, но пък над 91% от гласувалите са били „за“. Основната несигурност обаче е в това, че никой не знае колко хора реално живеят в страната. Последното преброяване от 2011 беше отменено, защото управляващите тогава се уплашиха, че албанците ще се окажат не 20%, както те твърдяха, а по-скоро 30%. Официално гласоподавателите в списъците са 1 800 000. Бившият премиер проф. Бучковски обаче твърди, че реално в Македония едва ли има повече от 1 300 000. В такъв случай, ако вземем бройката на гласувалите 657 000 души и преизчислим резултата – дали няма да е над заветните 50%?

Така или иначе референдумът беше консултативен. Премиерът Заев вече обяви победа и хвърли топката в полето на опозицията. Ще даде ли ВМРО, асоциирана към ЕНП (т.е. подлежаща на натиск оттам), необходимите десет гласа, за да минат конституционните поправки? Можем да си представим дори задкулисна сделка, при която на разследвания в момента Груевски и хората му се предлага смекчаване на обвиненията в замяна на подкрепа. Ако пък Заев държи на думата си и тръгне към предсрочни избори, десните ще се окажат палачи на европейското бъдеще и прочие. В такава перспектива се очертава и значително по-голяма роля на албанските партии, а оттам – вероятно стъпки към по-ясно очертана двунационална държава в стил Белгия.

Из социалните мрежи се носят подигравки с глупостта на македонците, които „се самозакопаха“, но всъщност не става дума за глупост, а за онзи свръхценностен комплекс, който на Балканите имат всички. Македонците си представят, че страната им е на супер важен кръстопът, откъдето ще минат и тръбите на руския газ, и бежанците, „пуснати“ от Ердоган, и южният фланг на НАТО. Кой не се изсипа да ги агитира; германският министър Маас чак пусна шегата: „Ако искате да срещнете германски министър, идете в Скопие“. Човек ще си помисли, че не една малка страна се опитва да се примъкне към Европа, а точно обратното – че Брюксел ѝ повтаря „Присъединете се към нас, че без вас сме съвсем зян“.

Македонската драма става още по-историческа заради намесата на Русия, която откровено заявява, че е против предвижданото разширение на НАТО и същевременно тайно подкрепя изблиците на национална гордост с пари (такова нещо се чу и за Гърция) и фалшиви новини като тази: ЕС се готвел да напълни китна Македония с бежанци, та затова толкова настоявал. Не е за подценяване и подкрепата на Орбан, превърнал се в знаме на европейската дезинтеграция. Е, как да не се чувстваш важен, като си попаднал между чука и наковалнята на такъв чутовен сблъсък!

Само че, ако не използват този звезден момент – докато на власт в Гърция е сговорчивият анти-националист Ципрас, преди западният свят окончателно да е завладян от национал-егоисти и Тръмп да е закрил НАТО, докато българското и австрийско председателство все още напомнят на всички, че има Балкани – македонците просто ще слязат от дневния ред на Запада. Държавата БЮРМ постепенно ще се изпразва от хора, може би албанците ще започнат да не се чувстват добре в нея, а Скопие вместо в пакет със Сърбия и Черна гора ще бъде изтикано към резервната скамейка до Босна и Косово.

Безсмислените балкански културни войни

Пъченето с исторически гордости в балканския ареал има за цел да избие тъжното усещане, че сме малки и незначителни. Вероятно затова македонците са се хванали с този пусти Александър Македонски – поне едно нещо да има, с което да ги свързват. Трудно е за страни като балканските да се наложат на световния пазар с някаква национална марка, да заемат позиции по международни конфликти, да удивят света с научни открития. От това самочувствието, разбира се, страда. Затова пък много по-лесно е да се получи признание в полето на въображението – да уважават името на страната, да признаят езика ѝ. Така са всички на Балканите – начело с гърците, задали модела на туристическия национализъм в региона: монополът върху античното наследство за тях е въпрос на живот и смърт. Понякога набези правим и ние, българите, наследници на траките (население, елинизирано също като и древните македонци), мъчейки се да отмъкнем я Орфей, я Дионисий.

Всеки е наясно, че безсмислените балкански културни войни скриват едни съвсем други сюжети. В началото Гърция се заинати от солидарност с традиционно близката ѝ Сърбия, от която Скопие се отделяше. Груевски пък пое курса към антиквизация, за да укрепи властта си като измисли дясна (и антибългарска) идентичност, съответно произвеждайки необходимите врагове. Казват, че проектът „Скопие 2014“ отивал към милиард евро, много от тях откраднати (добре, че е използван и доста стиропор – така по-лесно може да се премахва построеното сега по Преспанския договор). Антиквизацията обаче допълнително вбеси Гърция, която трябваше по някакъв символичен начин да отреагира на дълбокото унижение около финансовата криза и „диктата“ на Тройката кредитори. И така: гърците се подчиниха на остеритета, но пък решиха да покажат на света как наказват „крадците на история“ и т.н..

Символната политика има тази особеност да се забърква все повече и повече, за разлика от прагматичната, при която проблемите се решават и просто отпадат. Така че много ще е добре сега Скопският парламент просто да си намери някакво оправдание (нереални избирателни списъци, 91% от гласувалите за…) и да приеме смяната на името, за да може всички в този регион да продължат напред. Този спор взе да омръзва, а след досадата, знаем го добре – идва ред на забравата.

Публикувано в DW