Публикуваме интервю на журналиста Матей Бонев с Мария Жекова, жената, която без капка колебание дари на старозагорци имот в идеалния център на града за над 1 млн. лв. Този и други текстове на Матей Бонев ще бъдат събрани в книга със заглавие „40 лица от града на липите“, която ще излезе от печат през януари 2017 г.
Щедрата потомка на войводи и самаряни
По бащина линия съм бунтарка, а по майчина – самарянка. Така представя себе си с характерната си усмивка Мария Жекова, жената, която без капка колебание дари на старозагорци имот в идеалния център на града за над 1 млн. лв.
„Един от синовете на бащата на революционерите Михаил и Георги Жекови – Петър, е чичо на моя баща Христо“, пояснява бунтарския си корен Мария. Големият брат Михаил, възпитаник на прочутия Цариградски лицей, е един от организаторите на Старозагорското въстание от 1875 г. Наследил от баща си Жеко търговския нюх, той пътувал из цялата страна, чак до Цариград и като Левски подготвял почвата за бъдещото всеобщо въстание срещу поробителя. Фамилният хан в кв. „Акарджа“ често подслонявал Апостола и други революционери. „Нещо повече, Михаил и Васил Левски са учили заедно в първото възрожденско училище в Стара Загора – Светиниколското“, припомня друг малко известен факт Мария. Малкият Васил Кунчев, който се подготвял в метоха при старозагорския храм „Св. Димитър“, вземал уроци по цигулка при даскал Атанас Иванов. Той пък е от майчиния рода на Жекова. Още по-любопитното е, че на същата тази цигулка, на която се е учил бъдещият Апостол на свободата, след време ще свири и братът на Мария – Петър. „От ръка на ръка цигулката се предава като светиня в рода ни и попада при лелята на майка ми – баба Василка“, разказва прелюбопитната история Мария. Когато малкият Петьо започва да се увлича от музиката, леля му сваля от тавана старата цигулка и я подарява на племенника си. Инструментът бил с прояден гриф и изпокъсани струни, но родителите на Петър и Мария го потегнали. Като изработка на италиянски майстори, според Петьо и учителите му, цигулката наистина била вълшебна. Сега тя е един от най-ценните експонати, свързани с Апостола на свободата, в регионалния исторически музей. Дарението на безценната реликва прави покойния и брат и, почетният гражданин на Стара Загора Петър Жеков.
Както е известно от историята, след провала на Старозагорското въстание, съдбата на двамата братя Жекови е трагична. Турска потеря ги обгражда в казанлъшкото с. Милево и подпалва плевнята. Георги излиза и се опитва да пробие път, но е прострелян смъртносно. Османлиите отрязвят главата му и я захвърлят в селското гробище. „Според брат ми, който дълги години проучваше детайлно последните дни на братя Жекови, местна жена, която този ден погребвала дъщеря си, се смилила и сложила главата на Георги в нейния ковчег“, припомня необикновената последна почит към революционера Мария. Местните хора от Милево погребват и Михаил, който, за да не изгори жив, сам слага край на живота. След като се оттеглят турците, костите му са изровени от изпепелената плевня и положени в селското гробище.
Голямото име в майчиния род на Мария безспорно е Теофано Попова. „Едва на 14 години тя е била учителка в класното училище в Стара Загора при своя брат, даскал Атанас Иванов, а после преподава и в прочутата Солунска девическа гимназия“, припомня с възхищение за своята родственица тя. Теофано е леля на нейната баба. Съдбата на тази невероятна жена обаче е повече от жестока. На 22 година Теофано остава вдовица с две малки деца. Малкият, Васил, се ражда малко след смъртта на съпруга и, известният старозагорски търговец Васил Папазоолу. Тя обаче успява да ги отгледа и изучи в странство. За огромно нещастие на грижовната им майка, тя губи и двамата в разцвета на силите им. Димитър е бил убит от злосторници в Свищов, а Васил – като млад лесничей от бракониери в гората край Велинград. Както е извеестно, Теофано Попова основава благодетелното дружество „Добрий самарянин“ със сиропиталище и поставя началото на самарянското движение у нас. Повече от 30 години тя събира сиротници от цяла България и се грижи за тях като свои деца. Още приживе тя завещава на сиропиталището почти всичко, което притежава, на стойност повече от 2 млн. лв. Роднините и близките и, обидени, че е разпиляла наследството на рода, буквално я зачеркват като родственица. „На мен ми стигат половин яйце и две маслинки, не мога да подяждам сиротниците“, така отговаряла на забележките на своите, че се храни малко тази невероятна жена“, припомня с възхищение достойната й потомка Мария Жекова.
Триетажната сграда, която Мария дари на старозагорци, до 9.IX.1944 г. е била един от най-реномираните хотел-ресторанти в Града на липите – „Цар Освободител“. „Баща ми го построява с банков кредит, но за жалост не успява да го изплати, отива си от този свят едва на 39 г.“, припомня семейната драма Мария. Всичко ляга на плещите на майка и Веселина. Младата вдовица трябвало да се погрижи за двете си малки дечица и да върти бизнеса с хотела и ресторанта. Завършила елитното царско училище „Мария Луиза“ в столицата, Веселина се справила успешно с този тежък товар. Успяла да изплати до стотинка кредита и да изучи сина и дъщерята. Като деца на „народни врагове“ местните комунистически властници им пречат всячески да продължат образованието си с брат си. Дълго време не дават на Петьо задължителната тогава бележка от ОФ-то за „благонадежден“ произход затова, че е учил в елитния католически колеж „Св. Августин“ в Пловдив. Накрая милостиво му разрешили да запише зоотехника. Мария завършва фармацевтика с отличен, но като дъщеря на „народен враг“ така и не се намира място за нея в родния й град. Повече от 30 години, до пенсионирарането си, тя работи в селската аптека в чирпанското с. Оризово. Практически живее тук, прибира се в Стара Загора само през почивните дни. Мария, родена и израсла в една от най-заможните старозагорски фамилии, понася стоически всички тегоби на селския бит. Помага на отрудените хорица като истински народен аптекар, и те буквално я боготворели по спомени на по-възрастни оризовчани. Води истинска битка заедно с местните управници за изграждане на съвременна аптека в селото и успява да работи в нея, макар и само няколко години преди да се пенсионира.
„Когато национализират хотела и ресторанта, дават на майка ми 24 ч. да изнесе багажа и тя получава удар, едва я спасяват, аз бях още студентка и научих по-късно “, припомня по-сетнешната тъжна съдба на дарената сграда Мария. След реституцията на сградата след 10 ноември 1989 г. неколкократно са предлагали крупни суми на брат и на нея за имота, но те категорично отказват да го продадат. Приживе с брат си не са разговаряли за съдбата на сградата, но след смъртта му преди 3 г. Мария твърдо решила да я дари на старозагорци, убедена, че брат и Петър горещо подкрепя решението там „отгоре“. Роднините и съвсем по нашенски, с изключение на една братовчедка, се разсърдили, че като Теофано Попова някога съсипала наследството и ги пренебрегнала. Според родата Мария трябвало да продаде сградата и да подари по 100-200 хил. лв на братовчедите си. Щедрата дарителка е огорчена и от анатемосването и в социалните мрежи. Сребролюбците я нарекоха „луда жена“ и „будала“, която харизва на общината златен имот вместо да му вземе парите и да си гледа живота. „Такава ни е натурийката като българи“, казва Мария, убедена, че щедростта и благородството покълват в доброто семейство. Самата тя е израсла в дом, в които те са били като закон Божи. „Всяка Коледа и Великден мама пълнеше една голама кощница с капаци с продукти и подаръци и ние с брат ми тръгвахме да ги раздаваме на самотни и възрастни хора“, възкресява Мария най-яркия си детски спомен на добротворство. В памет на непрежалимия и брат волята и като дарител е дарената на общината сграда да бъде превърната в културен център. Петър е проф. по генетика, но голямата му страст е била музиката. Оставя над 400 свои песни, автор е и на химна на Стара Загора. В началото Мария настоявала културният център да стане за 2 г., но отстъпила с още една година на общинското ръководство при подписването на договора. Вярва, че старозагорският кмет Живко Тодоров ще устои на думата си. „Млад, неопетнен, кореняк-староазогорец, буквално се просълзи когато отидох при него да му съобщя за дарението“, аргументира се Мария. Тя не крие и своите опасения, че може да не бъде спазен 3-годишния срок според договора за преустройството на сградата в културен център. „Минаха 9 месеца от дарението, за толкова се ражда едно дете, а сградата дори още не е почистена от боклуците вътре“, посочва с притеснение дарителката. Точно затова още като прави дарението е решила своебразен обществен съвет от нейни приятели и съмишленици да следи отблизо как върви преустройството на сградата и да ръчка общинарите. „Няма да създаваме някакава голяма и тромава комисия, в която да се изпокараме, ще бъдем само трима души – аз, един юрист и един мой приятел“, пояснява Мария. Тя вярва, че при ремонта и обновяването на сградата архитектите и проектантите ще запазят стила и духа на старите старозагорски къщи от началото на миналия век. Единственото желание на щедрата дарителка, която вече прехвърли 80-те, е да види по-скоро готов този дом на младите дарования в града.
Мария Жекова:
Роднините се разсърдиха,
стоплиха ме обикновените старозагорци
– След наградите и благодарността на старозагорци получихте още едно отличие – Националното сдружение на общините в България ви обяви за Дарител на 2016-та. Топли ли ви това обществено признание?
– Знаете ли, и аз като брат ми не обичам показността и щумотевицата. Малко след като бе огласено дарението, ми се обадиха от Би Ти Ви да участвам в предаването „Тази събота“. Чудех са как да откажа на водещата Марияна Векилска, която аз по принцип много харесвам. Оправдах се, че съм на години и не ми се пътува вече толкова дълго. Тогава тя ми каза, че ще дойдат вкъщи да направят записа и аз бях принудена да призная, че не желая да участвам в предаването, защото не искам да се шуми толкова за дарението. Малко ме подразни целият този медиен шум и акцентът все върху това, че дарявам имот за 1 млн.лв. За мен не е важно колко струва, може да е 1 лв, но да го дадеш от сърце, тихо и скромно. Майка ми така ни учеше – лявата ръка не бива да знае какво прави дясната, т.е. когато даваш нещо, никой не бива да знае, защото го даваш от душа и сърце, а не да се покажеш.
– Какви хора бяха родителите ви?
– Ние останахме без баща съвсем малки, брат ми беше на 5,5 години, а аз с година по-малка. Но знам, че майка ми и баща ми са имали голяма любов цели 8 години преди да се оженят. И тази голяма любов си личеше, имаха невероятно отношение един към друг. В детското ми съзнание те са останали като две влюбени гълъбици. След смъртта на баща ми майка се затвори в себе си, дни наред не излизаше, просто не й се живееше. Но постепенно преодоля мъката в името на нас, децата, изправи се на крака и пое здраво семейния бизнес. Тя бе завършила царския колеж „Мария Луиза“ в София и всичко й идваше отръки. Започна да управлява със замах нашия семеен хотел-ресторант „Цар Освободител“. Успя да изплати банковия кредит, с който е построен, и го превърна в едно от елитните заведения в Стара Загора. Но за съжаление през 1947 г. бе принудена да го поднесе на тепсия на „другарите“…Дават й 24 часа да опразни хотела и ресторанта. Майка ми получава удар, едва я спасихме. Аз бях студентка в София и научих по-късно.
– Мнозина биха казали, комунистическият режим, държавата посичат съдбата на цялата фамилия, а тя дарява оцелелия имот на общината…
– Аз го дарявам на старозагорци, на талантливите деца на този град – музиканти, певци, художници, които ще се учат и възпитават в този културен дом. Благодарността на обикновените хора ме стопля и ме кара да мисля, че не съм сгрешила. Няма да забравя жеста на една съвсем непозната старозагорка. Беше малко след като се разчу за дарението. Аз бях на гроба на брат ми и се бях унесла нещо в спомените, когато тя ме сепна с думите: “Г-жо Жекова, вие сте много силна и смела жена! Благодаря ви!“ и се спусна да ми целуне ръка. „Изправете се, аз не съм светица…“, рекох смутено и едва успях да издърпам ръката си.
– Имаше ли някакви други идеи за съдбата на тази чудесна сграда, която дарихте?
– Разбира се, че имаше. Окончателното решение ми струваше много безсънни нощи. Първата идея беше да направим фондация за подпомагане на даровити деца, която да се издържа с приходите от тази сграда. Но като размислихме, се видя, че това никак не е лесна работа. Освен това тя от 4 години е затворена, а 2-3 години преди това наемателите не са плащали наем и на практика не носеше никакви приходи, а се нуждае от сериозен ремонт. Друга идея беше да я даря на музикалното училище, но и културното министерство нямало пари да я ремонтира. Така че надделя решението да я предоставя на стопанина на града – общината.
– Не се ли притеснявате, че общината може да не изпълни волята ви на дарител?
– Имам известни опасения. Ето вече минаха 9 месеца, за толкова се ражда едно дете, а нищо не е направено, дори боклуците отвътре не са изхвърлени. Някои хора вече ме предупреждават, че можело да оставят сградата да се саморазруши и след това да продадат терена на някой новобогаташ. Но аз не вярвам в този лош сценарий.
– Какво ви кара да мислите, че такъв развой на нещата не е възможен?
– Първо, в договора за дарение има срок за преустройството на сградата в културен център – 3 години. Аз дори настоявах за две, но отстъпих още 1 година. Ако този срок не бъде спазен, сградата отново се връща в мое владение. Второто е доверието ми в кмета Живко Тодоров. Когато отидох при него да му кажа за дарението, той не искаше да повярва, буквално се просълзи от вълнение. Не вярвам, че този млад и неопетнен кмет ще погази волята ми.
– Отказахте ли се от идеята за създаването на някакъв обществен съвет, който да следи как върви преустройството?
– Как ще се откажа, на практика той вече съществува. Но думата обществен съвет е силна, пък и не е нужна някаква голяма и тромава комисия, в която да се изпокараме. Това е една тричленка – моя милост, един юрист и един приятел, които ще следим изпълнява ли се волята ми на дарител и ще ръчкаме, образно казано, общинарите да спазят срока.
– Как си го представяте този културен център в най-хубавите си мечти?
– Бих искала по някакъв начин да съхрани духа и визията на старите старозагорски къщи от началото на миналия век. Как ще стане това, ще кажат архитектите и проектантите, аз много разчитам на тях. Иначе аз си представям обновената сграда с една хубава фасада, с ефектно осветление и цветни бордюри, а вътре – красиви и функционални зали и ателиета, в които ще творят младите старозагорски таланти.
– Лесно й е на Мария да дарява, няма преки наследници… Чували ли сте този коментар на злобарите?
– Не съм, но мога да успокоя сметкаджиите, че имам достатъчно роднини – братовчеди и братовчедки по първа линия на баща ми и майка ми.
– Те как реагираха на решението ви да ги лишите от наследство?
– Чак „луда жена“ не са ме нарекли, но някои от тях все още не ми говорят. Смятат, че трябвало да продам сградата и да раздам на роднините по 100-200 хил. лв. Все пак една моя братовчедка от София, с която много се обичаме, отстрами рода. Тя ми се обади по телефона и с нейното „Браво, Мимче, ти си достойна наследница!“ ми стопли сърцето.
– Едва ли са липсвали мераклии да купят тази сграда на пъпа на града…
– Още докато беше жив брат ми, много пъти са искали да я купят, но ние категорично отказвахме, въпреки че ни предлагаха суми много по-големи от 1 млн. лв. След това и мен атакуваха, но и аз бях непреклонна.
– Приживе с брат си обсъждали ли сте съдбата на тази сграда? Говори се, че решението да я дарите на общината всъщност била неговата воля?
– За съжаление не сме. Само веднъж аз отворих дума, че сме вече на възраст, трябва да помислим за наследството, но той рече: „Мимче, който остане, ще му мисли…“ Знаете ли как искам да му кажа дори на сън за моето решение, но много рядко сънувам. Веднъж наистина Петьо дойде в съня ми. Беше на някакъв хълм над Гетсиманската градина, ние двамата сме били там. Около него бяха наредени 12-те апостоли. Аз започнах да викам „Петьо, Петьо…“ и се втурнах към него, но се събудих…
– Мислите ли, че той би одобрил вашето решение?
– О, несъмнено. Брат ми беше много щедър човек. Правил е много дарения – на общината, на музея, на Тракийския университет, на операта, на музикалното училище. След смъртта му много непознати хора ме спираха на улицата да ми благодарят за добрините му. И така разбрах, че е платил операцията на някакъв човек, че е издържал двама студенти, че е помогал на много хора, изпаднали във финансови затруднения.
– Как се възпитават според вас щедростта, добротата, благородството?
– Според мен най-вече с добрия пример в семейството, а в нашето семейство те винаги са били като закон Божи. С умиление си спомням как всяка Коледа и Великден майка ми пълнеше с продукти и подаръци една от онези големи кошници с два капака и ни изпращаше с брат ми като деца да ги раздадем на самотни стари хора в града. Родителите ми помагаха съвсем безкористно на приятели, на съседи, на работещите в хотела и ресторанта. Нашата къща бе една от малкото с баня и половината махала се къпеше у нас. Такива малки жестове на човечност и доброта остават трайно в детското съзнание.
– Кои са най-ярките примери на щедрост и благородство във вашия род?
– Безспорно това е Теофано Попова, която е леля на моята баба. Тази невероятно жена, която е знаела 7 езика и на 17 години преподава в Солунската гимназия, остава съвсем млада вдовица. Един след друг трагично загубва двамата си синове и се посвещава изцяло на децата-сираци. Както е известно, Теофано основава първото сиропиталище у нас в Стара Загора и му завещава цялото си наследство – земи, чифлици, инвентар, за над 2 млн. лв. От двата фамилни рода буквално я отлъчват. Има и един много красноречив пример за невероятното благородство и добрина на тази истинска самарянка. Като легенда се носи, че тя приютила в сиропиталището убиеца на малкия си син, убит от бракониери като лесничей във Велинградско. А това е самата истина според брат ми, който педантично проучваше родовата история. Един ден най-неочаквано въпросният убиец потропал на портата на Теофано да й иска прошка. Бил с две отрязани ръце, възмездието го застигнало при някакъв инцидент. Почернената майка не само простила на този разкаял се убиец, но и го приютила в сиропиталището, където казват доживял старините си. – В социалните мрежи ви нарекоха „луда жена“, „будала“, заболя ли от тези коментари?
– За много хора аз наистина съм будала, която вместо да вземе парите на този имот, да пътува по света и да си гледа живота, го харизва на общината. Никой не ми го е казал в очите, защото ме знаят, че не си поплювам, но аз го усещам по погледите им. Някои може и да ме съжаляват, та аз вече съм една средностатистическа пенсионерка със скромна пенсия.
– Ако не е тайна голяма ли ви е пенсията?
– Повече от скромна. Аз се пенсионирах в най-неподходящото време – малко след демократичните промени – и взимам 280 лв. Но не се оплаквам, защото имам спестявания от продажби и наеми и не живея мизерно. Какво да кажат, мои приятелки и познати – учителки, икономисти с по 150 лв пенсия.
– Как искате да ви запомнят старозагорци?
– Усмихната, състрадателна, щедра, готова да помогне на всеки човек в нужда.
2016 г.
Какво разказа Матей Бонев за книгата си „40 лица от града на липите“ можете да прочетете ТУК
