Когато разказвам на децата, а вече и на внуците ми за времето, когато ходехме на море с карта за по 14 дена, те винаги слушат с огромен интерес, защото днешното време не
предлага подобни екстри, достойни за истински приключенски разкази.
[ad id=“225664″]
В края на 60-те години от Стара Загора, в 4 сутринта, един камион потегля за Аркутино. Денят е 1 юни, първа смяна на старозагорския лагер в Аркутино. Дни преди това е завършила учебната година, а през нощта не си мигнал от мерак. Кафевият картонен куфар с очуканите метални ъгълчета с банските и всичко необходимо вътре е натоварен, летовниците са насядали по пейките – специално сложени дъски в двата дълги края и една къса в началото на каросерията. Отгоре е опънат брезент, който да пази от дъжд и вятър, донякъде… И безкрайно друсане, но кой му обръща внимание.
Това сме! Деца и възрастни, предвкусващи морския бриз. ЗИЛ-ът пали, замирисва на изгорели газове, но очите светят в очакване. Пър-пър-пър, с две-три почивки до Бургас. Никой
не се бави при слизанията. Времето се стопля, че сутринта е било тъмно и доста хладно. На няколко места морето се вижда още преди Бургас и децата започват да скандират:
Моренцето, моренцето! А вече стигнали до него, пътят се вие само край вълните и пясъчните плажове. Бризът и мирисът на водорасли вече са постоянни спътници. Стигаме до
Каваците и вече знаем, че до Аркутино има само още малко.
Ето ги безкрайната ивица златен пясък, Змийският остров и тъмносините талази на Черно море! Пристигаме към обяд, след около 7-8 часа. ЗИЛ-ът ни разтоварва, вземаме си ключа за бунгалото и отиваме в стола. Ако е имало предна смяна, тя се качва на камиона, за да се върне обратно в Стара Загора, а за нас започва морското царство!
Нямаме нужда от Ол инклузив, СПА център и топла вода. Бунгалата са с 3 легла, масичка, 3 стола и скован изправен сандък без врата за гардероб. Банята е на другия край на базата със слънчева вода, която така и не се стопля, защото лагерът е направен в дъбова гора и сенките са дебели и хладни.
[ad id=“236999″]
След като се нахраним, първата ни работа е да наденем банските и да хукнем през пътя към дюните – безкрайни, горещи и омайни от аромата на пясъчната лилия, която прилича на
голям кактус и още помня как мирише, когато е цъфнала. По обед е толкова горещо, че с малките си крачета търсим да открием някоя кутия от цигари или друга хартия, за да стъпим
върху нея и така да се придвижим по-безболезнено за нашите табанчета. Имаме джапанки, но те остават пред бунгалото за цели 14 дни почти неизползвани.
Е, вече сме на плажа, край вълните и бързаме да се осолим. Защо трябва непременно да редуваме печене на корем, на гръб, някакви си задължителни минути на пясъка, преди отново
да влезем във водата? Ужасно! Затова с малко хитрост започва „строежа“ на замъци всякакви. Хем се забавляваш, хем притичваш непрекъснато до водата, хем дъното ти е все мокро.
Техниките на „ваене“ са най-различни. Събираме мидички, разни дъсчици за мостчета и прозорци, възможно е да открием и някако цветно парцалче за перде, което се вее от кулата
например. А плажът е широк, дълъг, тук-там някой е постлал и се пече – разкош и простор!
Хасето е на изключителна почит тук. Чаршаф за лежане, чаршаф, вързан на 4 забити колчета като сенник и мъжката носна кърпа с 4 възелчета на главата за шапка. Нямаме разни мазила против изгаряне, не че и знаем за тях. Виждаме ги за първи път у чужденците от Германия, Полша, Чехия и Унгария. Те лъщят постоянно, но пък миришат прекрасно – като парфюм.
Естествено, че гледаме с неприкрита завист към лъскавите работи на другите, но в следващия момент се заиграваме и цялото неразположение от лошите мисли се изпарява.
Някой вади топка от някъде, други тичешком, пръскайки вода, влизат в морето. Но това е само първият ден следобед, други подобни „изцепки“ родителите НЕ правят. На плаж само
сутрин, после в стола в точен час и след това – задължително сън в бунгалото! Защо трябва да се спи и да се яде, мрънкам си тихичко. Защо не може само да се играе!
[ad id=“237001″]
Минаваш под ледения душ на импровизираната баня, дългата коса остава с част от пясъка по нея, въпреки, че е измита с единствения за времето си шампоан „Пенофикс“. Ще направя една кратка забежка: По-късно подстригаха дългата ми коса, след като беше измита с този „Пенофикс“. Дълги години отрязаната опашка стоя в едно чекмедже в найлонова
торбичка, вързана с облия ластик, който за последно я придържаше. И когато я виждах там, периодично я помирисвах. Вярвайте, продължаваше да излиза от нея натрапчивият боров
аромат на соц шампоана.
От 14 до 16 часа се спазва стриктно времето за следобедна почивка в лагера. Де спали, де – не, децата нямат право да шумят. Нищо, че баща ми хърка като дъскорезница и в никой в съседните бунгала не склопява очи.
[ad id=“238430″]
Като ни отвържат края след изтезанието „следобеден сън“, навън все още е горещо, но под дъбовите дървета винаги можеш да играеш на „нещотърсач“, като Пипи Дългото чорапче. Освен това никой не ни държи стриктно само в района на лагера. Обикаляш си на воля и откриваш света. Някое от по-големите момчета отива на скалите и вади миди. А когато ги донесе, готвачките от стола ни дават един голям поцинкован леген и слагаме в него поизмитите миди с черупките. Палим огън в дюните под пътя, варим мидите, които се отварят, изчовъркваме месото отвътре, махаме колкото можем защипаните водорасли и пясък и ги слагаме в чиста чиния. Взели сме тиган и пакетче масло и ги завъртаме отново върху огъня. Никога не съм яла по-вкусни миди! Никога!
Вероятно точно заради този незабравим спомен все още толкова много ги обичам.
Смрачава се. Започват игрите на тъмно…
Оказа се инсценировка...
Нямаме данни колко са енергийно бедните...
Около това се обединиха двама министри...