Не ултраси, а хора. Николай Стефанов, който засне агитката на „Миньор“ Перник заедно с HBO

Страстта на футболните агитки по цял свят е мощна като религия. Енергията, която тълпата на стадионите излъчва, е внушителна, а понякога дори плашеща. А агитката на „Миньор“ (Перник) се смята за една от най-страшните по нашите географски ширини.

„От баща на син любовта ще предадем, че миньорци сме родени и такива ще умрем!“ – това е един от възгласите, с които запалянковците често викат срещу опонентите на любимия си отбор. Друг гласи: „Перник бие, лошо бие! Бог прощава, Перник не!“. Той напомня на клишето за перничанина, осмивано във вицове – за безстрашния мъжага, който размахва винкел и нищо не може да го спре.

Един човек обаче посвети 4 години от живота си, за да се разрови под повърхността и да покаже човешкото лице на лютите пернишки ултраси (спортни фенове, които фанатично подкрепят отборите, на които са почитатели, б.р.).

Той е Николай Стефанов – режисьор и оператор на документалния филм „Нямаш място в нашия град“ (No Place for You in Our Town). Той е успял да се справи толкова добре, че феновете на „Миньор“ (Перник) ще се появят по HBO. От компанията дори стават съпродуценти заедно с българската продуцентска къща Smarty Pants Shooter. Така филмът става първата българска оригинална продукция на HBO Max.

„Нямаш място в нашия град“ ще има и стрийминг премиера в платформата на 6 октомври в над 20 европейски държави, сред които България. С лентата вече беше открит фестивалът „София ДокуМентал“, а втората прожекция ще е на 26 септември в кино „Люмиер Лидл“. Започна и национално киноразпространение.

Това не е просто филм за футбола – това е филм-наблюдение, социално изследване за това как живеят днес синовете и внуците на някогашната работническа класа в един някога силно индустриален град. Той разказва за грубата сила, която тези мъже са наследили от предците си, работили под земята. Тази сила обаче вече не им е нужна и на тях им е трудно, след като очакваното бъдеще не се е състояло. Работническата класа вече е маргинализирано понятие. Така футболният отбор „Миньор“ Перник, макар и третодивизионен, остава единственият символ на идентичност, на усещане за братство и за сила.

Главният герой – Цецо, е противоречив персонаж – краен ултрас с татуирани свастики по тялото. „Кръв, род, семейство, отбор, там милост не трябва да има!“, казва той. Зад този образ се крие човек със своите болки, към когото съдбата не е била твърде милостива. Режисьорът открехва тази завеса и показва какво се случва в една част от обществото, която не познаваме толкова добре.

„Миналото определя бъдещето ни“, казва пред Свободна Европа режисьорът-оператор, който също е свързан с града. Той е роден в Перник и живее там 30 години, преди работата да го отведе в София.

Завършва магистратура по операторско майсторство през 2003 г. и експериментира с различни визуални стилове за филми, сериали и телевизионни формати. Режисира два средно дълги документални филма през 2016 и 2018 г. А това е първата му пълнометражна продукция от 81 минути.

Първа е и за Ралица Големанова – продуцент на филма. Тя завършва Журналистика и Европеистика и работи в европейски организации и в сферата на дигиталния маркетинг, преди да се отдаде на документалното кино.

От 2015 г. двамата работят заедно, а още отпреди това са двойка и в живота.

„Айдееее, Миньоро! Само Миньоро!“

За да разкаже за живота на футболните фенове, Николай буквално се внедрява между тях, но не под прикритие, а с камера, която ги снима през повечето време. От първия момент им казва, че иска да направи филм за тях. Те са съгласни. Той обаче не иска просто да направи интервюта и да заснеме кадри от стадиона, а да ги опознае, да види човеците в тях. И това не става лесно. Почти цялата първа година той не снима, докато го приемат достатъчно и му се доверят.

С много търпение и време, прекарано с тях, малко по малко Николай започва да намира общ език. Едно от нещата, които по всяка вероятност са му помогнали да бъде толкова търпелив, е будизмът, който практикува.

Понякогатой прекарва по 5-6 часа на ден, друг път по 12 часа в денонощието – пътува с агитката за мачове на отбора в други градове и когато се връщат в Перник, остава с тях, за да попие от преживяването. Много важно е времето, което прекарва с героите си без камера.

„Това е идея, която узрява повече от 10 години. Искаше ми се да направя социално ангажиран филм и познавайки съгражданите си и историята на града, бях сигурен, че ако се върна на стадиона ще намеря много колоритни истории за разказване, защото те са доста директни и непринудени“, разказа режисьорът-оператор пред Свободна Европа.

Стефанов няма конкретна идея как точно ще върви историята, иска само главните герои да са част от агитката, защото тя е квинтесенцията на специфичен образ на Перник.

Казва, че винаги му е била интересна социалната част от футбола – как обединява на едно място хора от различни прослойки, с различни идеологии.

„Исках да разбера какво кара тези хора да продължават да се събират на стадиона и да поддържат отбора, който беше в тежко състояние. И самият Цецо го изразява много добре – желанието за принадлежност, да бъдеш част от по-голяма цел, силата да си заедно с другите. Защо тези хора не намират в обществото такова убежище, такава сила“, казва Стефанов.

„Много е важно да имаш, бате, някой до тебе, само да вика: Хей, братле, с тебе съм!“, гласят думите на Цецо във филма.

В лентата са използвани и кадри от документален филм от 20-те години на миналия век, озаглавен „Сърцето на България“. Тогава Перник се превръща в сърцето на страната – първата електрическа крушка в София светва благодарение на местните мини и на близо 9000 миньори, които през годините се увеличават все повече.

Още по това време е създаден и футболният клуб, който тогава не се казва така, но вече е на цели 103 г. Днес ядрото на фенклуба е от около 200 души, но голяма част от града е ангажирана с отбора, макар вече на мач да не ходят по 10 000 души, както е в ученическите години на Николай. Тогава всички си изкарват бесовете там, малко или много на стадиона всичко е позволено. А оградата е до кръста. Днес игрището е обградено с високи метални решетки, за да не могат феновете да нахлуват и да създават безредици.

Докато работят по филма, Николай и Ралица четат книгата Аmong the Thugs („Сред хулиганите“) на американския писател Бил Бъфорд, който се интересува от агитките и силата на тълпата. За целта прави мащабно изследване, като прекарва цели 8 години – през 80-те и началото на 90-те, във Великобритания, където буквално се смесва с най-агресивните фенове. Дори е бит от полицията. И стига до извода, че насилието сред ултрасите е техният антисоциален удар, същото като това други среди да приемат наркотици и да са непокорни.

Николай също усеща, че тълпата може да ти въздейства, така че да действаш като част от нея.

„Наистина има моменти, в които те завладява, и ти не си този здравомислещ човек със свои цели, усещаш огромна колективна енергия, която, ако тръгне в грешна посока, можеш да се окажеш част от нещо, което не си предполагал. Сякаш това е едно тяло, индивидът се губи“, казва той.

До бой обаче феновете на „Миньор“ не стигат. Николай смята, че не е заради камерата, която от един момент нататък те сякаш спират да забелязват.

„Беше много интересно как Цецо стана главен герой във филма – момент, в който виждаш как два различни свята могат да се срещнат“, казва Ралица.

Това се случва чак около година, след като Николай е започнал работа по филма. На един от мачовете носи яке бомбър със значка „Анархия“. Тогава при него идва един от скинхедовете в агитката и му казва: „Тая значка да я махаш!“. Така се запознава с Цецо.

„От самото начало за него беше ясно, че Николай не споделя неговите възгледи, но и че не иска да го осъжда за тях, а да види защо е такъв и как живее“, добавя Ралица.

„Не съм се и опитвал да го накарам да ми се довери, предполагам, че е видял познат образ от детството си, който е тръгнал по друг път и съм му станал интересен, както той стана на мен. За мен беше важно да отида отвъд грубия образ, който създава за себе си“, казва още Николай.

Пътищата към това са много лични – по време на снимките Цецо се разболява тежко от пневмония и едва го спасяват след 4 месеца в болница. Има време да преосмисли живота си и със сълзи на очи да оцени какво са направили родителите му за него.

Основният път обаче Николай намира в отношенията на Цецо със сина му. Когато е с малкото момче, ултрасът превключва и се държи по съвсем различен начин. Дава си сметка, че неговият живот е тръгнал така, но този на детето му би могъл да е друг, затова не иска то да изпитва омраза към различните.

Скинарят, който иначе псува, пие бира и не се срамува от това, че е хомофоб, ходи за риба със сина си и там е смирен. Виждаш бащината любов, разтопила коравото мъжко сърце – абсолютен контрапункт на гологлавия татуиран хулиган от футболната агитка.

Всъщност сред пернишките запалянковците има много малко с крайнодесни възгледи, повечето просто обичат футбола и града си. Някои от тях са деца, които пламенно викат: „Айдеее, Миньоро! Само Миньоро!“.

„Зя мен беше много важна реакцията на публиката – след всяка прожекция в няколко държави идваше поне един човек, който казваше: „Благодаря, като гледах този филм, разбрах колко предубеден съм бил, дадохте ми друга гледна точка към тези хора“, допълва режисьорът.

Най-хубавото обаче е, че Цецо и останалите герои на филма, към които той през цялото време държи да е честен, харесват много филма – защото ги показва като хора, каквито те са.

А защо филмът се казва „Нямаш място в нашия град“?

„Съзнателна провокация от наша страна, заиграваме се с негостоприемния имидж, който има Перник, и с едно интервю от преди 15-20 г., в което феновете искат да изгонят треньора, скандират името и викат: „Ти нямаш място в нашия град!“, обяснява Николай.

И дори в чужбина, където хората нямат контекста за Перник, публиката разбира филма. Защото навсякъде по света има такива градчета, които някога са били индустриална сила, а днес са позападнали, с голяма безработица и местните намират отдушник единствено на стадиона.

Филмът вече е показван на три от четирите най-големи международни фестивали за документално кино. Световната му премиера е в Копенхаген, гледан е и в Мюнхен, Краков и Шефилд – чиято съдба е подобна като тази на Перник. Предстоят му още много прожекции в чужбина.

А Николай Стефанов вече работи върху следващия си документален проект – много лична история с работното заглавие „Сприятеляване с идеята за баща“. Докато Ралица Големанова го развива в рамките на програмата за документални продуценти EURODOC. Тя е избрана и в престижната селекция “Изгряващи продуценти” на Международния фестивал за документално кино в Ихлава, Чехия, която включва и участие на Берлинале 2023 г.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036………. . Бъди оригинален! Интересни подаръци за скъпи хора! КУПИ СЕГА! https://kupi-sega.bg/