В началото на 20-те години на миналото столетие български интелектуалци, сред които личат и имената на Беньо Цонев, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Стилиян Чилингиров и др. излизат с интересно предложение. Те настояват да се постави началото на нов, общобългарски празник, който да ознаменува делото на българските просветители, книжовници и революционери от миналото. В ролята си на министър на народното просвещение в земеделското правителството на Александър Стамболийски, Стоян Омарчевски внася предложение в Министерския съвет да бъде определена датата 1 ноември за Ден на българските народни будители. Избрана е тъй като по новия календар приет през 1916 г. това е денят, в който се чества Св. Йоан Рилски Чудотворец (честван на 19 октомври).
На 31 октомври 1922 г. излиза и постановление на Министерския съвет за официално обявяване на споменатия празник. На 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва закон за въвеждането му. Самото новопоявило се събитие в националния календар е отговор на настъпилата морална криза и униние след края на войните и договора от Ньой. Заедно с това и отразява започналото избистряне и началото на помирение между паметта за просветители, революционери и държавници, един процес, който не върви гладко още преди войните. Какво имам предвид?
I Как беше преди отбелязването на будителите?
Още около честването на 25 годишнината от Априлското въстание през април 1901 г. има ясно изразено разцепление между силите стоящи зад дейността на „Комитет Цар-Освободител Александър II“ и тогавашната студентска младеж, която иска да се отдаде приоритет на българските герои. Израз на това е предизвикалата скандал студентска демонстрация срещу смесването на подвига на априлци, от една страна, с първата копка на паметника на цар Александър II, от друга. Но радвайки се и на подкрепата на двореца, тогавашната политическа класа успява да наложи своето виждане за паметникова култура в държавата. Тя е в известна степен и извинение за Стамболовото управление в миналото, довело до скъсване на дипломатическите отношения между България и Русия за около десетилетие. Израз е и на надежда, че онази „Санстефанска България“, от предварителния договор от март 1878 г., може отново да се превърне в реалност, не и без вероятно руско съдействие.
По този начин през следващите години в страната са построени паметник на „Цар-Освободител“ пред Народното събрание в София; Мавзолея-костница, къщата-музей „Цар-Освободител“ и Скобелевия парк в Плевен; къща-музей на великия княз Николай Николаевич в Пордим; къща-музей велик княз Владимир Александрович в Горна Студена; къща-музей „император Александър III” в гр. Бяла; храм-паметник „Св. Ал. Невски“ в центъра на столицата.
Автори постепенно започват да констатират липсата на народна памет за големите имена в българската история. Макар Кирил и Методий да е от десетилетия популярен училищен празник отбелязван всяка година на 11 май, много от „будителите“ все още не са известни на масовата публика. През 1907 г. във в. „Селска просвета“, издаван в селата Телиш и Ракита, Плевенско, можем да прочетем следната констатация: „Ето защо и на най-тържествения ни праздник – хилядогодишнината от покоя на св. Цар Бориса – 2 май, мина незабелязан, монотонен по селата.“
“ Ала много от
бъдещите „будители“
са все още непознати
и непопулярни имена
не само в съзнанието
на селячеството
Ала много от бъдещите „будители“ са все още непознати и непопулярни имена не само в съзнанието на селячеството. В края на 90-те години на XIX в., когато университетът в София се кръщава на името на „Св. Климент Охридски“, повлияни от социалистическите идеи студенти настояват той да бъде наречен „Народен университет „Христо Ботев“. По този повод историкът Иван Сакъзов пише в спомените си: „Тогава великото дело на Климент Охридски съвсем не беше популярно и познато между студентството.“
Все по-голяма става и тревогата за една немара към българските герои. През февруари 1915 г. етнографът Д. Маринов, известен със стамболовистките си пристрастия и пръв биограф покойния държавник, отбелязва на страниците на русенския в. „Борба“: „Къщата на Любен Каравелов е вече съборена. От нея няма и помен… Историческата къщурка на известната революционерка баба Тонка е вече на събаряние и не ще бъде за нас голяма изненада ако някой дълбокоучен русенски съветник предложи да се събори, за да се прекара улица!… Гроба на великия покойник Любен Каравелов е изпочупен. . . А тоя на Караджата, тоя легендарен храбрец, е цял в бурени тревясъл.“
I От царе до революционери
Немарата по отношение на миналото и великите личности в него се констатира и след злополучните войни. В началото на 20-те, в статия озаглавена „За какво издигат народите паметници“ в. „Независимост“ не пропускат да напомни, че в България все още човек не може да види паметници на Г.С. Раковски, на Стефан Богориди, на отец Паисий.
През следващите години, след въвеждане на новия официален общобългарски празник, един относително консенсусен списък на народни будители започва бързо да се налага. И докато преди войните можем да се натъкнем на все по-затихващи дебати дали имат място в пантеона тези, които пишели на времето против „православните скотове“ и „Царе, Папи, Патриарси“, то през 20-те нещата видимо се успокояват. Нещо повече, някъде около грандиозните тържества свързани с 50 годишнината на Априлското въстание през 1926 г. управляващият Демократически сговор решително интегрира Христо Ботев в националния пантеон и то на челно място. Дори и в. „Демократически сговор“ усеща особения характер на случващото се и отбелязва изрично по повод на годишнината: „Може би за пръв път Ботев не се оспорва от отделни групи, а се приема за общ народен герой.“
“ Постепенно през годините
се утвърждава един определен
списък на „народни будители“
Постепенно през годините се утвърждава един определен списък на „народни будители“, които се превръщат в консенсусни фигури за да присъстват след това и в казионни, и в десни, и в леви, исторически разкази и прояви. Този пантеон започва от средновековни монарси като Борис и Симеон, християнизатори като св. св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иван Рилски. След това той преминава през възрожденци, книжовници и църковни дейци като Паисий, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, братя Миладинови. Накрая завършва обикновено на върха с революционерите и най-вече с Васил Левски, Христо Ботев, Г.С. Раковски, Любен Каравелов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Не са изключение и появите на значими имена на българската литература и книжовност от близкото минало като Ив. Вазов и П. К. Яворов. Прави впечатление, че на практика в пантеона на будителите не се посочва нито един държавник от периода след Освобождението. Единствено бихме могли да се натъкнем на Петко Р. Славейков, ала и той присъства по-скоро заради заслугите си като книжовник и общественик през „Възраждането“. Явно обаче чука на вратата с оттеглянето на следосвобожденския период и времето на държавниците. Ето защо в материал поместен във в. „Зора“ от януари 1941 г. авторът констатира: „Ние нямаме пълни биографии на П. Каравелов, Ст. Стамболов, д-р К. Стоилов, Дим. Петков, Дим. Греков, Мих. Такев и др.“
Консенсусният характер на определени „будители“ личи и от пантеона лансиран от Българската комунистическа партия (БКП) по време на Втората световна война. Водейки борба срещу „хитлеристките окупатори“ и стремейки се да достигне отвъд собствените си последователи, комунистическата пропаганда определено се стреми да използва знаковите фигури от националния пантеон – Паисий, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Левски и Ботев, Ив. Вазов…
I Преди забраната на празника
След завземането на властта от доминирания от БКП Отечествен фронт на 9 септември 1944 г. сред историческите личности и „народни будители“ се открояват отново наложилите се консенсусни и канонични през предходните две десетилетия. Сред тях за държавниците от миналото неизненадващо е оставено място единствено за Ал. Стамболийски. Ала в условията на задаваща се еднопартийна комунистическа диктатура и съветизация на страната, Денят на народните будители е за властниците по-скоро „буржоазен празник“ и останка от „фашисткото минало“ За противниците пък новия режим денят се превръща във вдъхновение и аргумент срещу развихрилото се политическо насилие и все по-очертаващата се опека на Москва. Неслучайно на 1 ноември 1945 г., при последния отбелязан официално Ден на будителите, историкът Иван Пастухов изтъква на страниците на опозиционния социалдемократически „Свободен народ“ две важни послания. Първото, че както „просветители“, така и „революционери“ в миналото не са прибягвали до „физическо унищожение на противник“. За да добави и многозначително: „Никой от народните будители не е свързвал или заложил съдбата на своето отечество на друга държава, колкото и да е търсена нейната подкрепа, колкото и големи благодеяния да е получавал от нея. Нито Петър Богдан или Парчевич, нито Софроний или Бозвели, а още по-малко революционери като Раковски, Левски, Каравелов, въпреки големите им връзки с толкова държави, са правели и най-малко отклонение в тази посока. За Ботева отечеството стои и над най-милите му същества – съпруга и деца, а Раковски, Левски и наред с тях редицата големи просветители са се лишили от семейни радости зарад отечеството.“
Неслучайно това е и последният отбелязан Ден на българските народни будители. След 1945 г. празникът предстои да бъде забранен. Едва след промените от 1989 г. той ще се възстанови отново. Празнува се още и като Ден на българската наука и Ден на българската журналистика.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Стефан ДЕЧЕВ Източник: www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
