ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 64, 1991 г.
Право на отговор
ЛЮБИТЕЛИ НА СКАНДАЛИ?
Ето че най-после и г-н ст.н.с. Христо Буюклиев, директор на дирекция „Културно-историческо наследство“ в Стара Загора, не се стърпя и, извинявайки се „за малко закъснялата реакция“, излезе в печата /“Настоявам за конкурс“ – в.“Стара Загора“ от 13 август 1991 г./ под рубриката „Скандалът продължава“. Напразно деликатничите, г-н Буюклиев – за злобата и скандалите в наше време никога не е късно! Те са винаги добре дошли за страниците на някои издания, а и за манипулиране на общественото мнение, когато липсват сериозни аргументи. Г-н Бюуклиев не може, очевидно, да преглътне факта, че не е успял да наложи собственото си виждане за новия уредник на Дом „Литературна Стара Загора“. Не са тия времена… Естествено това той няма да го каже направо, а ще изтъкне десетки „принципни“ съображения за необходимостта от конкурсното начало, от висше образование /!!!/, за длъжностната характеристика на „музейните уредници“ и пр. Но той пропуска само една подробност – че става дума не просто за „музейно уредническо място“, не просто за история или археология /без да подценявам „нашия… труден и достоен за уважение „музеен занаят“/, а именно – за литературен музей, където освен всичко друго, ако не и на първо място, са нужни литературно-творческа квалификация и любов към литературните традиции. Той би могъл да си спести поне евтините декларации за отношението си към моите литературно-критически анализи и към „многоуважавания старозагорски поет Ж. Христов“. Не мислех, че ще ми се налага да обяснявам и припомням тъкмо на г-н Буюклиев какво на практика означава висшето хуманитарно образование в социалистическа България, както и начинът за придобиване на титли, звания и постове през тоталитаризма. Това, че той ще се включи в защитата на „дръзката“ г-жа Св.Попова и ще натрупа отрицателни емоции към мен, не ме изненадва – „на война като на война“. Номенклатурата не прощава и поне в сантименталност не можем я обвини. Но че ще си позволи да ме хули по подобен начин и на такова равнище – съм искрено учуден. Та нали тъкмо той, който си позволява да говори за морала и подхода на другите, не се е спрял пред изкушението /все познати тоталитарни прийоми/ да внуши, че и аз съм назначаван от „величия“ от „онова“ време. Г-н Буюклиев, Вие ти трябвало по-добре от мен да знаете, че тогава и на най-дребната служба всеки бе назначаван от някое „величие“, макар често то да бе и нищожество. Та нали самият Вие бяхте доста време такова „величие“ в ОбК на БКП, преди да станете титулуван „директор на дирекция“! А ако благоволите да си спомните, аз с величията съвсем не бях на „ти“, дори бях уволняван като „конфликтна личност“, подозиран и изолиран, заемайки незначителни служби. Но сега /за радост/ не Вие решавате. И ви се бъркат плановете. И в душата Ви тъмнее. И не ВрИК, а Вие искате да спрете историята, нещата и номенклатурите да си останат същите – друг шанс нямате. И не за конкурсното начало Ви боли, не и за Дом „Литературна Стара Загора“, чието действително състояние /доколкото личи от статията Ви/ не познавате, а за запазване на статуквото или по-просто казано – на властта. Ако не може без конкурс – с конкурс. Или обратното – важното е кой ще държи Дома. Аз действително съм за конкурсно начало по принцип, но не за предрешен и организиран от хора като Вас конкурс. Колкото до практиката, Вие вероятно знаете, че за директор на Националния литературен музей в София е назначен /от журито на литературната общественост!/ един „поет-среднист“, както са назначени без конкурс /!!!/ по аналогичен начин и главните редактори на най-големи политически официози! В. „Днес“ е поне по-откровен. Там псевдонимът Пепо Желязков направо писа, че не обича „сините“ поети и критици. Очевидно някои номенклатурни среди в БКП /БСП/ страдат от неизлечим далтонизъм – признават само червения и синия цвят. Но не и многоцветието, не и независимостта. Не мога да отмина и графично подчертаната „Бележка на редакцията“, която за втори път по един крайно недостоен /дори за нашите нрави/ начин използва като аргумент срещу истината участието на съпругата ми във ВрИК. Господа, нима наистина нямате други аргументи освен това участие, което сами разбирате, ме прави по-скоро уязвим?! Нима безсилната ви злоба може дотолкова да ви заслепи! И точно вие говорите за „демокрация“, за „рецидиви от миналото“ и пр. кухи приказки. Че от кога станахте такива „демократи“ и „антитоталитаристи“? И защо точно сега?… И накрая, много ви моля, уважавайте малко повече себе си, хората на духа и изкуството. Ако можете. И ако действително не са ви чак толкова скъпи мафиотските цели и похвати. Скандалите не са най-доброто средство за творческо съзидание и разбирателство. Но те наистина тровят и хабят сили и нерви, рушат и пречат – ако това ви интересува…
Петър ТОНКОВ 13 август 1991 г.
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА:
Този път не можем да подминем грубите и тенденциозни квалификации по наш адрес, които г- Петър Тонков прави не от днес /“… от кога станахте такива „демократи“ и „антитоталитаристи“, „… ако действително не са ви чак толкова скъпи мафиотските цели и похвати“/. Искаме да кажем точно и ясно на господина, че когато квалифицира някого като антидемократ и тоталитарист, трябва да го докаже. Защото този някой, в случая в.“Стара Загора“, може да си потърси правата ДРУГАДЕ, където той ще трябва да доказва квалификациите си с факти и аргументи, не със злоба и непочтени подмятания. Вярваме Тонков да е разбрал, че става дума за СЪДА. Г-н Тонков е избрал много хитър прийом за спор – измества ОСНОВНАТА тема, надминава неудобните въпроси и дава простор на „етичните“ си размишления. Ако някой или нечие мнение е неприемливо за него, господинът има силно „оръжие“: политическите инсинуации. Изненадани сме /не сме!/ от безсилието на литературния критик да намери аргументи в защита на субективната си позиция против конкурсното начало. Та що за аргумент е общата фраза, че за уредническото място в Дом „Литературна Стара Загора“ са „нужни литературно-творческа квалификация и любов към литературните традиции“. Че кой отрича ТОВА! Но нали трябва да се ПРОВЕРИ тази квалификация. Защо господинът политизира един спор, който е повече законов, правен, нравствен, всеки сам може да си извади заключения. Защо господинът не спори с Христо Буюклиев, а го кепази отново по политически признак, това също може да се разбере от читателите. Раздразнението от други мнения пречи на господина и го прави безсилен да спори спокойно и трезво. Но непризнаването на ничие друго мнение и издигането на собственото за единствено допустимо се нарича болшевизъм и Тонков обвинява в собствените си грехове другите. Познато, нали? Що се отнася до факта, че съпругата на г-н Тонков е член на ВрИК на ОбНС, в него няма никаква инсинуация. Това е факт. Друг е въпросът, че господинът в случая защитава упорито едно решение на ВЛАСТТА. Негово право, както е право на други да не се съгласят да се правят назначения по стар и познат маниер. Защо е пренебрегната например молбата на поета Неделчо Ганев да бъде допуснат до конкурс /член на СБП, носител на наградата за поезия на СБП за 1990 г., с висше филологическо образование/, а е удовлетворена молбата на поета Жеко Христов да бъде назначен БЕЗ конкурс /също член на СБП, със средно образование/. Би ли могъл П. Тонков да докаже, че Н. Ганев има по-малка литературна квалификация от Жеко Христов или че обича по-малко литературните традиции! Но човек трябва да е последователно принципен, за да отстоява ИСТИНАТА! Другото е демагогия. И личен интерес. Очакваме /за трети пореден път настоятелно пишем това/ ВрИК при ОбНС да излезе с аргументирано мнение за своето решение, защото е очевидно, че мълчанието му само подклажда скандала.
