Автор: Дирк Емерих
Преди 85 години нацистка Германия нападна Съветския съюз. Това беше война срещу СССР, а не срещу Русия, както с право отбелязва списание "Шпигел". За мен това не е само терминологичен спор – сблъсках се с тази дата още като дете в Москва. Баща ми тогава бе дипломат в германското посолство, а аз учех в 56-о средно училище в Москва. За учениците 22 юни се падаше се по време на лятната ваканция. Именно по това време прочетох книгата „Васьок Трубачов и неговите другари“, бях на 12 години.
Класът на Васьок заминава през ваканцията за Украйна, насред горещото лято. Селото, в което са настанени децата, е окупирано от германците, започва война. И безгрижните довчера ученици се превръщат в истински майстори на оцеляването. Налага им се да се крият, да помагат на партизаните, сблъскват се непосредствено с ужасите на войната.
Когато прочетох книгата, бях на почти същата възраст като Васьок. Бях много впечатлен – като 12-годишен "московчанин" се отъждествявах с тези момчета и момичета, които също бяха от столицата. Но изведнъж разбрах, че между нас има разлика – аз не бях един от тях, аз бях германец. И ме обземаше чувство на срам.
Датата 22 юни 1941 година и двамата ми дядовци
Баща ми си спомняше, че когато чул по радиото за нападението срещу СССР, неговият баща – моят дядо, обикновен работник и член на Социалдемократическата партия, му казал: "Това е началото на края на Хитлер. Той не може да спечели тази война". Бях още малък, когато дядо ми почина. А ми се искаше да го попитам защо още на 22 юни 1941 година е знаел това.
Другият ми дядо, също работник, не разказваше много за онова време. През април 1945 година къщата му в покрайнините на Берлин била силно повредена от граната, хвърлена от бойците на Червената армия. До смъртта си той така и не промени лошото си отношение към руснаците. И двамата ми дядовци бяха имали късмет – не ги изпратили на фронта, използвали ги в тила. Макар че бяха различни, впоследствие ги обедини следното убеждение: „Никога повече няма да допуснем нова война“.
С годините кръгозорът ми се разшири. Тогава знаех малко за събитията, предшествали 22 юни 1941 година. Две години по-рано Хитлер и Сталин сключват Пакт за ненападение. А за съществувалия към него допълнителен секретен протокол за подялбата на "сферите на влияние" в Балтика и в Полша, дълго време се мълчеше. През 1971 година заедно с родителите си посетих Катин. Помня паметника, посветен на онези над 20 000 полски офицери и войници, за които се твърдеше, че са убити от хитлеристите. Едва много по-късно научих историческата истина – заповедта за това е била дадена от Сталин.
Мисля за всичко това, когато си спомням онези години. Историята винаги е сложна, а последствията от нея стигат и до наши дни. Въпреки това 22 юни остава денят на позорното германско нападение срещу СССР. Германия носи отговорността за смъртта на 27 милиона души в Русия, Украйна, Беларус и другите бивши републики на Съветския съюз. Това няма как да бъде изкупено и не трябва да се забравя.
Имам ли право да се срамувам от руснаците?
Така или иначе днес всичко е много по-сложно. Не мога да мисля за 22 юни 1941 година, без да си спомня за 24 февруари 2022 година.Макар обстоятелствата да са различни, и в двата случая става дума за подчиняването на друга страна. Като германски журналист, работил дълги години в Москва, имах възможност да наблюдавам това на различни равнища. И си давам сметка: историята никога не се повтаря, а ако все пак се повтори, това става в друг контекст, който трудно може да бъде съпоставен.
И все пак изпитвам гняв, срам и позор. Отново се чувствам като малкото московско момче от 1970 година, разбрало какво са извършили германците. Точно така, както тогава се срамувах от германците, сега се срамувам от руснаците. Имам ли право на подобно нещо? Или звучи твърде самонадеяно?
Отново се спомням Васка Трубачов и неговите другари – как са преживели лятото на 1941 година. По продължителност сегашната война вече надмина Великата отечествена война. А колко ли още ще продължи?
Публикувано съгласно указанията на Fakti.bg
