През погледа на главния редактор: Една старозагорка създава красота за всички. Такива хора са надежда

Живка Кехайова

Минавам покрай блок 6 в „Самара“ 3 и неволно се усмихвам. Пред блока срещу автобусната спирка са поставени красиви къщички за бездомните котки наоколо – от боядисани в различни цветове автомобилни гуми, с изрязан вход – усмивка,

подплатени отвътре с мек бял плат. Някои новодомци с удоволствие са се настанили в жилищата и лениво поглеждат към влажната утрин навън. Други колебливо влизат и излизат – вероятно не могат да повярват, че някой е помислил за тях точно в тези дни.

От другата страна на блока обаче, направо затаявам дъх. Прекрасен кът-градина – с масичка и пейки, с дизайнерско кладенче пак от гуми, с пътечки и много цветя, много храсти.

Оглеждам се. Забелязвам една жена, която подрязва розите. Питам я тя ли е създала тази красота, а тя с усмивка потвърждава. Показва ми къде ще е следващата градинка и кашпите с цветя покрай стената, които дори не съм видяла, омаяна от прелестта на градинката. Името на тази жена е Радка и живее в същия блок. Не казва фамилията си и се притеснява от идеята да стане публична личност.

Как да й обясня, че точно хора като нея трябва да бъдат публични личности. Да се знае, че във време на разделение, противопоставяне, абсолютно безсмислени конфликти, съществуват личности, способни да създават красота за всички. А такава красота пречиства, ражда надежда. Нещо повече, ражда у мнозина жажда за смислен живот, а това е единственото истинско лекарство – и против вируси, и против кризи, и против злободневни омрази. 

Лекарство е за души и умове. Само изпълнени с красота души и умове, могат да създават пътечки към бъдеще.

Това е отговорът ми към всички онези, които питат: „Ти за кои си?“.  Аз съм ЗА тази жена и хората като нея. Винаги съм била за тях и ще бъда по начина, който считам за полезен. Това не означава нито, че не греша, нито, че няма да греша, но докато мога да усещам топлина, срещайки ги, ще правя нужното да ги има и останалите да знаят, че ги има.

За онези, които вече не усещат силата на подобни хора, а могат да изпитат емоция само, когато се гледат в огледалото и когато успеят да ударят някого по какъвто и да е начин, надежда няма.