Преди няколко дни имахме среща с човек, който е свързан с Акаша и може да извлича всякаква информация от там. В обществото такива хора са по-известни с името “врачки” или “медиуми”, но поради силната асоциация с думата шарлатанин, която често следва след тези определения, не бих използвала нито едната. Факт, има много хора, които не са с развити способности, а претендират да са, както и такива, които “виждат”, но не умеят да изтълкуват видяното правилно и адекватно. По тази причина винаги съм била до известна степен скептична, а и любопитството ми никога не е надделявало, че да поискам да знам какво ми предстои.
[ad id=“225664″]
Тази среща обаче беше по друг повод, за да се видим и да си поговорим като хора, които се занимават със сходни, макар и доста различни неща. В хода на разговора, разбира се, се стигна до задаването на няколко въпроса, които всеки човек има, от онези, които те човъркат винаги, независимо колко знаеш и какво си научил и разбрал. Съвсем случайно обаче, стана въпрос за връзките и тази жена каза нещо от рода на: “Всеки е решил преди да дойде на Земята колко време и с кого ще прекара, защото това винаги е с много конкретна цел”, след което продължи с “вие ще сте заедно определено време, защото заедно имате много важна задача, след това ще се разделите и на едната ще и е по-трудно известно време.” Интересното беше, че всичко вървеше толкова скоростно, че тези две изречения изхвърчаха в пространството и останаха почти без реакция, защото разговора продължи в различна посока веднага след това и не се върнахме повече на темата. Все пак, беше прекалено интересно да разбера за миналите си животи (тъй като безуспешно имах опити за регресия и така и не разбрах нищо от тях), и така осъзнах доста от сегашните си проблеми. Например страха ми от вода, особено язовири и езера – оказа се, че в предишно съществуване съм се удавила преди да навърша 20 и затова сега не мога да доближа по-дълбока вода, без да започна да изпитвам необясним ужас. Ира пък беше фрапирана, след като тази жена ѝ сподели, че и двете имат нещо общо и това е лилаво-синият цвят на аурата им, тоест – и двете са индиго. Говориха доста и по тази тема, защото те са с по-специфична цел на тази планета. Но аз… като едно нормално момиче с всички цветове в собствената си аура, си мислех за земните неща, тези отвъд “голямата духовна мисия”.
[ad id=“263680″]
В ушите ми още свистяха думите, които ми обърнаха стомаха, но дори не успях да реагирам и все още не можех, просто седях тихо, правейки се, че слушам техния разговор. В моята глава обаче се случваше съвсем друг. “Как така ще се разделим? Не… стига. Не мога. Обичам я, не мога да спра да я обичам. Как така? Това е timeline-а погледнат от сегашната ни вибрация, но ако има друг? Ако вземем други решения, ако се променим, тогава и траекторията ще се измени? Но тя вижда всички варианти? Има ли как да вижда всички варианти? И в никой не оставаме заедно? Ох, Ванеса, не мога повече, изморих се с тези уроци. Защо трябва да си тръгваш винаги или да си тръгват от теб? Толкова ли не можеш да се справиш? Или по взаимно съгласие ще го направите? Всъщност… ние винаги си говорим за това, като за факт, защо се стресирам толкова? Знаем, че сме на Carpe Diem формат и често споменаваме, че това все в някакъв момент ще свърши. Явно го правиш за да се освободиш от страха, Ванеса, явно не го мислиш. Явно се надяваш като го очакваш, никога да не се случи.” И целият този калабалък от мисли за пет-шест секунди, като с всяка следващата размишленията и въпросите се удвояват, повтарят, преплитат, оправдават и опровергават едновременно.
В един момент се отдалечих от мозъка си и се настаних по-ниско, там долу при сърцето. Сякаш една малка Ванеса слезе от таванското помещение, в което всички листи от бюрото се бяха завихрили и образували мини-торнадо и се настани в канапето на долния етаж. Там беше тихо. Седях си кротко и тъй като на това място изреченията не съществуват, единственото, което може да се случи е да те обземат някакви чувства и усещания. Усетих спокойствие, за разлика от напрежението във въздуха на тавана, което можеше да се реже с нож. Почудих се защо, но сърцето ми прати още топлина, още спокойствие и уют. Сякаш ме отдалечаваше от малкото ми човешко съществуване и ме пращаше на пътуване отвъд този живот и всеки друг живот, който някога съм живяла и ще живея.
“Казваше ми”: “Какво като си се удавила, това е нищо, защото плуваш в океана на вечността. И какво като се разделите, нали ще се срещнете отново, както когато сте били заедно и преди, в предишната епоха, в която ти си била фея, а тя елф. Тогава не сте страдали от раздялата си, защото сте знаели, че пътищата ви са вечно вплетени.”
[ad id=“236993″]
Сърцето винаги е топло с мен, макар аз често да го затварям за себе си и за всички останали покрай мен. То винаги има онова “дзен” разбиране за света и съществуването, което на моменти е способно да вбеси мозъка ми до крайност. Но да, факт. Аз и тя… сме вечно вплетени.Всеки с всеки е. Няма шанс да се разделим някога, което всъщност не е тъжно, а дори плашещо по свой собствен начин. Но това е естеството на вселената ни, ние сме неделими с всичко, което е живо, някога е било живо или ще бъде създадено тепърва. Именно заради това е важно да разбием границите и различията си, защото ако мразиш или не понасяш някого/нещо, то това вреди на цялостния организъм и на теб пряко, защото сте вечно свързани. Така както не можем да избягаме от нещата, които ни плащат, изнервят, ограничават, огорчават и нараняват, така не можем да сме разделни от вечната любов, която е винаги на наше разположение и винаги е въпрос на избор и осъзнатост.
И докато мозъкът ми крещеше: “Защо ще си губите времето заедно, а не се разделите още сега, за да намалите damage-a?”, сърцето ми кротко му “отговаряше”: “Защото, първо, време не съществува и то не може да се загуби и второ – каквото и да се случи, то е точно това, което и двете души са искали да изживеят, затова не спъвай плановете им със субективната си и ограничена гледна точка.” Той още се бунтуваше, но малката Ванеса в мен разбра “думите” на сърцето ми и се успокои.
[ad id=“236999″]
Беше точно така и съм го наблюдавала хиляди пъти. Самата аз, без да “виждам” и да имам връзка с Акаша, мога интуитивно да усетя какво ще се случи между двама човека, предимно, когато аз не съм нито един от двамата (това е правило номер едно, и пак с цел, разбира се). И дори астрологията да говори за това, дори врачки да предричат раздяла на някоя двойка, те в 99% от случаите ще изберат да продължат по пътя си заедно, или напук, за да ги/я опровергаят или… както в нашия случай – просто защото разбираме, че в пътят, а не дестинацията е целият смисъл. Защото смисълът не е колко време, как, защо и дали “ще се справим”, смисълът е в движението и взаимната ни експанзия, смисълът е в това, което излъчваме в света, това, което отдаваме, докато горим в общ пламък. Начало и край човекът сам е измислил и сам страда от това, но след като знаем, че преди да се родим сме имали “уговорка” да се срещнем в този живот за определен период от време и да сътворим хиляди красиви неща, то защо сега трябва да се противя на нашите собствени желания (макар забравени), тотално оставайки сляпа за факта, че краят не е край и ние отново ще бъдем общ пламък някой ден? Следващият път може да е като майка и дете, може да е като брат и сестра, може да сме от онази порода папагали Нераздели, които не могат един без друг, а може и тя да е голямото дърво, което да пази сянка на цветните ми венчелисчета. А може и да сме тотално различна и друга форма на живот, непозната не само на това измерение, но и на тази вселена. Когато човек се отдалечи достатъчно и спре да бъде (буквално) късоглед, спира да се вторачва в “грешния” детайл и започва да вижда голямата картинка, в която вече въпросната “грешка” е съвсем правилна за цялостното вселенско уравнение. Там всички земни, човешки проблеми, страх, разочарование, тъга, вина, осъдителност – всичко изчезва, защото всеобхващащото усещане и енергия е с позитивен, плюсов заряд. Колкото повече се фокусираме в мъничкото, толкова по-слепи оставаме за съвършенството, което ни заобикаля.
[ad id=“218548″]
Потънала в размисли мервам погледа ѝ, тези зелени, пронизващи очи, които могат да прогорят дупка в стената. Знам, че успяха да го направят с тази, която опасваше изстудялото ми, уплашено и барикадирало се сърце. Заради нея успях да се доверя отново на човешко същество и да повярвам, че няма да ме нарани, макар в редица предишни животи (което онзи следобед разбрах) да са го правили. Но да заключиш сърцето си от страх от болка е еквивалентно да го заключиш от изпитване на щастие, а това не можех да му причиня. Дори и само за това да се бяхме срещнали с Ира в този живот, всичко щеше да има смисъл. Защото тя ме събуди, върна ми живота. Наистина. И нищо не свършва с това. Ето, че продължаваме и още ден напред, целувка в повече, топъл поглед, изпълнен с любов, тъпчене и гледане на сериали вечер, разходка в планината, пътуване до родния ми град, лигавщини, заспиване прегърнати и кой знае още колко неща, които мога да видя само като “бонус”, като допълнителна награда за добре свършената работа. Затова не се притеснявам вече, че “дните ни са преброени”, защото това по начало е глупава концепция. Това, което имаме е вечно.И когато и да “свърши”, то няма да е свършило, защото винаги е било без начало и без край.
Източник: sh1zo.tumblr.com
