Рембранд и безсмъртните му платна

Не мога да нарисувам приличен кон и с пистолет, опрян в слепоочието. Съмнявам се, че и вие можете. Но не се тормозете, по това си приличаме с Рембранд.

Нито рисуването на коне му е силна страна, нито пестенето и скромният живот. Но талантът му да вижда хората, да съчувства на човека и да го изобразява истински, го прави „един от най-великите пророци на човечеството”, пише Кенет Кларк в „Цивилизацията”.

Рембранд Херменсон ван Рейн е роден в Лайден през 1606 и живее в разгара на нидерландския Златен век. Бащата е член на Холандската реформирана църква, майката е католичка – типичната толерантност на холандците.

Сам Рембранд е религиозен, част от платната му са с религиозни сюжети, но не се знае към коя църква принадлежи, а децата му – десет от три жени – са кръстени в различни протестантски общности. Но пък е сигурно, че латинското училище, в което учи отначало, не го влече.

Родителите подкрепят страстта му към рисуването и на 13 го пращат в ателието на Якоб ван Сваненбург. Там Рембранд стои три години, но няма запазени ранни работи. Стажът в Амстердам при Питър Ластман обаче оставя сериозни следи, макар да е само 6 месеца. Ластман е поклонник на Караваджо, в картините си пренася страстта към пъстрота и изпипване на детайла и я предава на ученика си.

В ранните работи на Рембранд атмосферата, дрехите, предметите, всичко е пищно. Той изпипва детайлите и, типично за бароковите художници, използва светлината, за да предаде емоции. Но не е чист бароков художник, далеч надскача идеята за пищността, която владее ХVІІ и част от ХVІІІ век.

Колко добър художник е Рембранд личи от факта, че още на 19 той и приятелят му Ян Ливенсон отварят ателие в Лайден и имат ученици. Те са открити от Константин Хюйгенс, секретар на принц Орански. Орански, меценат и покровител на изкуството, веднага им поръчва ред творби с религиозна тематика.

През 1631 обаче нещо става между двамата приятели, те се разделят и намираме Рембранд в Амстердам да получава поръчки и да се радва на голям успех, а някои фенове дори го наричат „новият Рубенс”.

В Амстердам Рембранд се развива като изключителен портретист – прави много етюди, експериментира с подвижна мимика на лицата и постига финансов успех. Той рисува и автопортрети, като все повече намира маниера си, включително незабравимия похват да твори драматизма на човешкото лице чрез силно концентрирана светлина.

Истинският голям успех на Рембранд идва през 1632 с груповия портрет „Урокът по анатомия на доктор Тулп”. В него художникът зарязва традицията персонажите да се в паралелни редове с лица към зрителя и ги изгражда като пирамидална структура, която психологически е обединяващ фактор.

Две години по-късно художникът се жени за Саския и тя му носи любов и пари. Тя е красива и умна жена с голямо наследство и с удоволствие го споделя с Рембранд, който пък споделя с нея собствените си, също немалки, приходи от рисуване.

Те купуват хубава къща, живеят на широка нога, колекционират антикварни предмети, картини на големи майстори, антична скулптура, редки минерали, оръжия, музикални инструменти – изобщо, забавляват се и напълно си уйдисват на акъла.

В следващите 8 години Рембранд рисува много портрети на Саския като митологична и библейска героиня. Децата им умират рано, с изключение на последното – синът Титус. Но пък година след неговото раждане умира майка му и това поставя Рембранд на прага на житейското нанадолнище.

Като казвам „житейско нанадолнище“, имам предвид само материалния живот, не живота му в изкуството, който, поне от днешна гледна точка, цъфти. Да, в неговото време, сякаш най-прочутата днес картина – „Нощна стража”, слага начало на спад в признанието за Рембранд.

Художественият вкус на публиката се премества към желание за повече пищност и интересни, необичайни детайли – път, който Рембранд вече е извървял и към който не иска да се връща. При него фонът почти изчезва, всичко се концентрира върху човешката фигура или лице, мазките стават странни, дори за днешните представи. С други думи – между Рембранд и публиката му настъпва разрив, още приживе той далеч изпреварва времето си.

С „Нощна стража” се свързват ред тайни и загадки. Самото име на картината е погрешно. До 1940, когато започва реставрация, картината е под пластове тъмен лак и сажди, което дава друга представа – а сюжетът всъщност е как градската стража излиза през портичка от полутъмен двор на силна слънчева светлина, тоест, действието се развива посред бял ден. Какво прави насред стражата една девойка в златиста рокля, накичена със странни символи, остава неясно. А и кой може да обясни защо в дясната ръка, облечена в ръкавица, капитанът на стражата държи още една дясна ръкавица?

Така или иначе, в следващите години, макар да преминава през финансови несгоди, включително банкрут, през сложни отношения с други жени, през ударите на смъртта, която го оставя сам, Рембранд не спира да рисува.

Специалисти казват, че, независимо от житейските обстоятелства, художественият му живот се развива по възходяща линия и последните му работи са наистина уникални в историята на живописта, дори техниката им на рисуване още е загадка.

Накрая го погребват като бедняк във Вестеркерк, протестантска църка в центъра на Амстердам, откъде по-късно костите му изчезват. Затова днес човек не може да се поклони на гроба на Рембранд – само на безсмъртните му платна.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036