Стефан Саранеделчев: Казанлъшките учители

ЗАРАТА ви запознава с книгата на Стефан Саранеделчев 164 КАЗАНЛЪШКИ УЧИТЕЛИ ОТ 50-ТЕ И 60-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

ВИОЛЕТА ДИМИТРОВА НИКОЛОВА

(по баща ЖЕКОВА )

Родената на 20 декември 1931 г. в Казанлък Виолета Димитрова Жекова завършва средно образование през 1949 г. в Девическата гимназия – Казанлък, а през 1954-та – руска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1954 до 1964 г. е учителка по руски език в Техникума по механотехника и електротехника (ТМТЕ) – Казанлък и е курсов (класен – б. а.) ръководител на паралелки от няколко випуска. От лятото на 1964 г. до 1970 г. работи като преводач от руски език в ОЗ „Фр. Енгелс“ (сега „Арсенал“ АД). През следващите 17 години отново е учителка по руски език в СПТУ по текстил – Казанлък, от които 16 години е заместник-директор по учебната част на училището. Пенсионира се през 1987 г.

Стефан Саранеделчев: Казанлъшките учители – АНАСТАСИЯ ГАЛОВА

През 1958 г. сключва брак с Петко Георгиев Николов и приема неговата фамилия. Съпругът £ е завършил ВВМУ „Н. Вапцаров“ – Варна, но не е работил като офицер, а след това завършва електроинженерство във ВМЕИ – София (сега Технически университет) и работи като научен сътрудник в ОЗ „Фр. Енгелс“ и Научно-изследователския институт към заводите.

Имат две деца: Димитър (1965 – 1998) и Мира (1959), която след завършване с отличие средното си образование в ЕСПУ „Н. Й. Вапцаров“, завършва ВИФ (сега Национална спортна академия „В. Левски“) – София.

Виолета Николова, или както бе известна в ТМТЕ като Виолета Жекова, ми бе учителка по руски език през учебните 1962/1963 г. и 1963/1964 г. В съзнанието ми е останала със своето сериозно, отговорно отношение към задълженията си на учител. Беше взискателна, но никога не проявяваше извънредни изисквания, като някои други учители в същото училище, които да водят до негативни последици за учениците.

Ученикът ѝ от 1955 – 1958 г. Димитър Георгиев в разговор с мен в края на октомври 2019 г. си спомня: „Бях приет в първи курс на техникума през 1955-а. Първият ни курсов ръководител бе Виолета Жекова, която само година преди това бе постъпила като учител. Много интелигентна, културна жена, добра и справедлива учителка и всички ученици от курса ни са останали с прекрасни впечатления от нея. Когато в трети курс ни назначиха друг курсов ръководител много съжалявахме. До ден днешен много се уважаваме и когато и където да се срещнем, сърдечно се поздравяваме и говорим.“

В началото на ноември 2019 г. в дома на Виолета Николова проведох разговор с нея, част от който предавам по-долу:

– Госпожо Николова, бихте ли разказали за някои интересни моменти от живота си до постъпването Ви като учител?

– Баща ми Димитър Жеков е родом от Шумен, но целият му трудов стаж е в Казанлък. Завършил е Морското училище във Варна и идва да работи в Казанлък около 1925 г., когато индустриалците братя Стайнови решават да изградят дизелова електроцентрала в текстилната си фабрика и той става ръководител на тази централа. Жени се за варненка – Цветана. През 1931 г. се раждаме две сестри – Ружа през януари, а аз в края на годината. Семейството ни живееше в жилище северно от фабриката. Бях на 3–4 годинки, когато родителите ми се разведоха, майка ми се върна да живее във Варна, а нас децата ни изпратиха в Шумен, където изкарахме чудесно детство при баба и дядо – родителите на татко. Когато бях в първо отделение, а сестра ми – във второ, татко се ожени повторно за друга Цветана – казанлъчанка, начална учителка в Новенското училище и нас ни прибраха в Казанлък, където учих началните отделения в Калпакчийското училище, после в Прогимназия „Д. Г. Кехайов“, а от 1945 до 1949 г. – в Девическата гимназия. Втората ми майка бе загубила съпруга си и дойде при нас с двете си деца – дъщеря и син от първия си брак и станахме семейство с четири деца. Бяхме много задружни, въпреки безбройните несгоди, които търпяхме, защото баща ми преди 1944 г. бе дълго време интерниран в Еникьой, Ксантийско. Доведената ми сестра Петя Богданова завърши агрономство, а доведеният ми брат Борис Богданов, четири години по-голям от мен, завърши гимназия с пълно отличие, първенец на казанлъшката гимназия. Учителят по физика го увещаваше да следва физика, химикът – химия и т. н., но той избра да следва право и го завърши, но не е работил като юрист. По време на бомбардировките бяхме евакуирани в с. Енина и се събрахме много младежи от евакуирани семейства. На тържества между младежите брат ми взе да се отпуска да пее. За първи път там го чухме да пее. И най-неочаквано певческото изкуство стана негова съдба. На някакво тържество на юристите в София също пял. Там бил Петко Стайнов и попитал кое е това момче, с този глас. Казали му кой е и че е казанлъчанин. „Ах, щом е от Казанлък!…“ – възкликнал той и веднага го убедил да запише оперно пеене в Музикалната консерватория. Беше тенор, солист в Софийската опера до 70-годишна възраст.

Интересно бе как ме разпределиха да работя в казанлъшкия техникум. Към края на последната година от следването се явяваме в комисията по разпределение. Питат ме къде предпочитам да отида. Отговарям, че искам в Казанлък, в гимназията. Те: „Няма места в Казанлък, но в Чирпан има. Той също е в Старозагорски окръг.“ Излизам от стаята и отпред чакат състудентите ми, за да влязат пред комисията и ме питат: „Виолета, къде отиваш?“ Аз: „В Чирпан.“ „Е, в Чирпан водата се не пие, съдържа негасена вар…“ – взеха да тананикат известната песничка. След седмица на Цветница поканих приятели за празника. На другия ден се успах и закъснях за лекция. Моите състуденти ме посрещнаха оживено и ми казват, че ме викат спешно в канцеларията на факултета. Там ме зарадваха, че учителката по руски език в казанлъшкия механотехникум Богданова се пенсионира и ме пращат на нейно място. И така през есента на 1954 г. започнах учителството си.

– Кои учители от ученичеството Ви са оставили трайни впечатления у Вас?

– Началната ми учителка бе Димитрова. По същото време в Калпакчийското училище начална учителка бе Иванка Котева, която пееше в оперетата. Там пееше и баща ми. В прогимназията с много добри впечатления съм от Деньо Карагьозов, който ми бе учител по пеене и бе създал и ръководеше хор на училището. В гимназията учители, които са оставили в мен добри спомени са г-жа Дякова – по химия, Иван Широв – по музика, г-жа Манова – по история. Помня и току-що постъпилите учители Арсова и Стоян Коскин.

– А как Ви посрещна колективът от учители в ТМТЕ. Какви впечатления имате от колегите си?

– Когато постъпих, директор на училището бе инж. Дмитрий Пидсан. Той бе емигрант белогвардеец. Говореше български с акцент. Много интелигентен, умен, възпитан човек. След две години директор стана Иван Цанев, но той не бе на нивото на Пидсан и от него нямам добри впечатления. С мен първите години учител по руски език бе Евгени Аршинов, също емигрант белогвардеец. Той не знаеше така добре български като Пидсан. Уважавахме се взаимно. Благодарна съм му, че прояви голяма съпричаствност и благородство, защото след като родих първото си дете той пое всички часове по руски език във вечерното обучение. Преди това всеки от нас преподаваше по равен брой часове и в дневното, и във вечерното обучение. В техникума имаше много способни и интелигентни учители. Например инж. В. Василев, инж. Г. Матов, инж. К. Цанев, инж. Сл. Митов, инж. Ил. Шарков. Неразделни приятелки ми бяха Делка Маргаритова, която е съученичка на сестра ми, Анастасия Галова. Не мога да изброя всички…

– Поддържате ли приятелство с предишните си колеги учители?

– Да, и досега сме много близки. А с няколко учителки от текстилното училище всяка седмица се събираме в едно кафене с голяма радост.

– Г-жо Николова, благодаря Ви за този разговор и пожелавам още много години да бъдете в добро здраве и да не прекъсват срещите с колегите Ви.