Трябва ли да наричаме подредения си живот благословия? Трябва ли да се усмихваме фалшиво, а зад клепачите ни да е лепкаво от болка? Трябва ли да се самозалъгваме, че крачейки в безкрайните ни сиви дни, приличащи на строго подреден черно-бял график, съществуваме без чудеса? Трябва ли единствената ни мисъл да е как да оцелеем, докато няма любов и грижа в мижавия ни делник? Трябва ли да чувстваме постоянна вина, че нещо ни липсва, а същевременно сами да рисуваме от онези пеперуди в гърдите си, които дори напълнени с хелий не искат да затрептят? Трябва ли уморени от очаквания за щастие, да звучим като рупор на нечия философия, чужда ни отвсякъде, обещаваща ярък лъч на небосклона от падащи звезди, несбъднали нито едно желание?
Думи, думи, наслушали сме се. Когато някой те „облича“ с любов от думи, не му вярвай! Това са празни приказки. Ако искаш приключение – скачай! Щом искаш къща – построй я, не гледай картички на красиви места, а отиди и ги виж!
[ad id=“263680″]
Животът без любов е циничен към самия теб, той се превръща в прагматизъм, в който губиш себе си, губиш ценното време да бъдеш щастлив. Да мечтаеш е приказно, но е бягство от действителността. Мечтата не е нищо повече от здраво бачкане, с което да я постигнеш. С любовта е същото. Любовта е смелост, себераздаване. Тя е в ранното утро, когато още сънен осъзнаваш до какво чудо си се докоснал, примигваш, а то те изпълва целия и още несъбуден започваш да я доизмисляш по безброй красиви начини. Тялото ти е ефирно и леко, около теб витае топло излъчване, а очите ти греят. Любовта изважда от теб само най-доброто. Прави го дотолкова, че самият ти не можеш да се познаеш и се харесваш все повече и повече. Възхищаваш се на всичко, вярваш на всички и интересното е, че облака, в който се носиш, влияе и на нищо неподозиращите. Целият свят става едно прилично място за живеене.
[ad id=“225664″]
Но… Защо в живота винаги има поне по едно голямо, изписано с удебелени, черни букви НО? Хармоничният, извисен и всеобичащ човек може да постигне този летеж и сам, но на останалите простосмъртни им трябва другата половинка, която идвайки при теб да щракне кръга и да го затвори така, че двамата да се чувствате цели. Това е нашето несъвършенство и вечната орисия – да търсим липсващата ни част от самите нас.
Понякога ти трябва просто да събереш малко смелост, малко безразсъдство и да полетиш…
