По време на светите великденски дни имах възможността да се запозная с една майка с малко дете. Майка, която е в процес на раздяла със съпруга си и която се намира, подобно на много други майки в България, в една житейска ситуация, в която тя трябва да върши всичко сама в къщата, да изкарва пари, да се грижи за всичко в семейството и да има съпруг, който вечно „отсъства” от всички семейни задължения, дори и от най-необходимите грижи по детето. Един живот, повтарящ се всеки ден, изпълнен с горчивина, болка, несигурност и пълна незаинтересованост от страна на мъжа, който би трябвало да има абсолютно обратната роля. Ролята на защитника, на борещия се за спокойствието на това малко семейство.
[ad id=“225664″]
Въпросната жена има малко магазинче, за което също трябва да се грижи, да купува стоки и след това да ги продава и изобщо да стои там през всичките работни дни от седмицата, за да може с малкото пари, които изкара, да изплаща заемите и разходите по дома. В същото време, малката й дъщеричка трябва да ходи на училище, да се връща и да стои в магазина, докато приключи работният ден. След като се върнат вкъщи, следват четене на уроци с детето, готвене, гладене, пране на дрехи, грижи по дома – и всичкото в ръцете на една единствена жена. Съпругът, отсъстващият съпруг, излиза рано и се прибира късно вечерта и само гледа да изкрънка някакви кинти от съпругата си, от онези, малкото пари, които тя изкарва в малкото магазинче. Някой би попитал, „защо тя не сложи край на това непоносимо положение”? Един въпрос, който виси със страшна сила пред много семейства днес, където жените влизат не само в ролята на мъжа, но изобщо поемат ролята на цялото семейство. И всичко това за цената на една детска усмивка. Една саможертва, за да не израсне детето без родители, докато нещастната женица, отказала се от истинската си роля в живота, констатира в даден момент, че животът си отива, а пред нея вече няма никакви надежди, мечти и перспектива. И когато детето порасне, тя най-вероятно ще е останала сама, загубила сладкото усещане за другарско рамо до себе си, както и всяка духовна инвестиция, които е направила през всичките тези години, през които е трябвало да устоява на суровата действителност.
[ad id=“263680″]
Срещнах тази жена тези дни заедно с детето й. Една от хилядите жени около нас, които обикновено се усмихват и никога не можем да се сетим какво крият вътре в душата си. Срещаме ги на работа, навън на улицата, в съседната къща, много често с потъмнели от плач очи, но в повечето случаи с усмивка и духовна сила, с една маска на лицето, която да не позволява на другите да разберат какво точно преживяват. И когато ги питаме дали са добре, винаги имат силата да ни изпратят най-оптимистичното послание за живота. Как може една жена да „диша” с надежда, за да върви напред в една такава тъмнина? Само поради една единствена причина – усмивката на едно дете, която й дава живот, за да продължи. Това имах възможността да видя и в майката, с която се запознах и която търпеше униженията на живота, за да изгради предпазен щит пред малката си дъщеря и да й даде шанс да израсне достойно и с образование, за да поеме по своя си път, когато стане пълнолетна. Саможертва, огромна саможертва за едно малко същество, саможертва, която си заслужава до един момент, разбира се. До онзи момент, в който ще можеш в цялата тази тъмнина да намериш силата и да изречеш „дотук, баста, променям нещата” и да хванеш за ръката детенцето и своя си живот заедно и да си кажеш „време е да полетя, да тръгна напред и да заобичам отново себе си”.
[ad id=“237001″]
Видях, не, по-скоро усетих в тази жена и в усмивката на прекрасното й детенце мълчаливият плач на хиляди жени сред нас, живеещи редом до слаби мъже и принудени да играят ролята на мъжа и на жената едновременно, да живеят в лишения и унижения, и да крият болката си сред мечти и надежди, че нещо, някога ще се промени. За повечето, обаче, се променят само датите от календара, като все отлагат нещата за едно далечно „утре”, което никога не идва, докато детето порасне и заедно с него пораснат мълчанието и тъмнината. Нека се поогледаме около себе си всички ние, които може би имаме щастливи семейства, дали няма там някъде, дори и зад съседната порта, някоя жена, потънала в дълбините на нерадостния си живот, скрита зад усмивката на едно дете и нека й протегнем, ако можем, ръка на надеждата, за да изведем тази поробена душа на светлината на слънцето. Дори и с някаква малка помощ, си заслужава, повярвайте ми, за да накараме един живот да полети към една нова мечта, към нови висини, към едно различно утре.
Източник: http://www.bgnow.eu/ Х.Мурутис
