Четем старите вестници

Пред конгреса на БСП. Каква партия (ни) е нужна?

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 75, 1990 г.
ПРЕД КОНГРЕСА НА БСП
КАКВА ПАРТИЯ (НИ) Е НУЖНА
Когато преди осем-девет месеца, на първата си след 10 ноември конференция, старозагорската организация на БСП утвърди демократическия централизъм отново като основен принцип и по този начин се оказа сред най-консервативните организации на партията в страната, бях предложен за делегат на извънредния конгрес. Не ме избраха, защото съм радикал. Сега ме избраха за делегат на ХХХІХ конгрес тъкмо защото съм привърженик на радикалното движение в БСП. Очевидно, дори в старозагорската организация, нещо се променя.
Най-важният въпрос е, разбира се, каква партия (ни) е нужна. Поставям местоимението в скоби по една твърде важна според мен причина. Ако работата се състои в това каква партия е необходима само на нас, нейните членове, независимо от това радикали ли сме или не, то нещата биха били твърде прости. Ще се съберем и каквото решим, това ще бъде. Но работата е там, че необходимостта от промяна на БСП не е продиктувана само отвътре. По-скоро и по-важно, тя е необходима, защото на обществото е нужна нова, модерна социалистическа партия. Не такава, каквато беше досега. Не партия, изградена и функционираща по чужд образ и подобие. Не партия на диктатурата. И така нататък – ние добре като че ли знаем каква партия не искаме повече да бъдем, отколкото каква именно да бъдем. Едно обаче е очевидно. Предстоящият конгрес ще бъде конгрес на промяната. Поне аз това очаквам от него и заради радикалната промяна отивам на него, макар че добре разбирам – промяната е процес, за който е нужно време. Ето къде е бедата обаче: толкова време ние, социалистите, нямаме. Пък и когато трябва да бързаме, нас ни спъва миналото. Все още не сме се разделили нито с тоталитаризма си, нито с ограничените си виждания и разбирания за света около нас. И докато се чудим какво става, наоколо ни нещата така се променят, че ние не само не ги разбираме, ами понякога и не ги виждаме. Да, когато говорим за бъдещето си, не бива да забравяме миналото си. Че е хубаво да вземем ценното и доброто – няма съмнение. Спорен е въпросът с какво от миналото трябва да се разделим. И точно това предизвиква забавянето, за което всички говорим, но което не всички си обясняваме. По простата причина, че всъщност това е въпрос за политическата и моралната отговорност за неудачите и бедите, сътворени от БКП по пътя към комунизма. Казват времето беше такова, системата беше виновна. Но значи ли това, че сега отговорността пада върху времето? Времето не е нито добро, нито лошо, а такова, каквито сме самите ние, които го населяваме… Как да вървим напред, ако не си признаем грешките. Чуват се гласове, че е достатъчно по принцип да се разграничим от тоталитаризма и сталинизма. Нека да не заблуждаваме и да не лъжем самите себе си. На нас ни е нужен не съд, а пречистване от всичко гнило и фалшиво, което е било натрупано в душите и сърцата ни в продължение на години: от разминаването между идеали и действителност; от думите без смисъл; от фалшивите ценности. И ако искаме действително да го сторим, ние сме длъжни днес, в навечерието на конгреса да си кажем открито кой каква политическа и морална отговорност носи. Сигурно боли. До вчера еди-кой си беше ръководител, а днес ние се разграничаваме от него… Как така? Всъщност всичко е просто и ясно. Ние, обикновените членове на БСП, се разграничаваме от тези, които до 10 ноември се разграничаваха от нас. И това не означава, че тези хора са извършили някакви престъпления или злоупотреби. Ние им сочим вината днес, защото те бяха функционерите на тоталитаризма. Чрез тях режимът създаваше и утвърждаваше най-порочните си форми на съществуване. Те възпроизвеждаха системата. Те я олицетворяваха. И ако преди 10 ноември вършеха това с удоволствие, то днес, когато времето (и ние) е друго, те трябва доблестно да поемат отговорността, както преди приемаха облагите. И това трябва да стане в дните до конгреса. Там, в залата, където ще обсъждаме бъдещето на партията, ние трябва да започнем разговора с чисто сърце и с чиста душа. Защото ако не съумеем да поемем отговорността за миналото – честно и мъжествено, как ще поемем отговорността за бъдещето? А животът около нас става все по-труден и по-тежък. Как ще живеем занапред? Как ще гледаме хората в очите, ако не съумеем да намерим – в сътрудничество с другите партии – начините да излезем от кризата? Проектът за платформа на БСП, който се обсъжда сега, разбира се, дава в известен смисъл отговор на всички тези въпроси. Но не знам защо се съмнявам, че единствено с нова платформа ние ще съумеем да се превърнем и в нова партия. И мисля, че старозагорската организация на БСП изгуби време, а трябваше да има вече своя програма за практически действия. Ако нещо ни липсва, то това е тъкмо ясната представа какво именно трябва да правим, за да излезем от своята си вътрешнопартийна криза. Впрочем мисля, че програма за практически действия трябва да има и цялата партия. Нека наистина да поограничим теоретизирането и да се ориентираме към реалните нужди на хората. Упрекват ме, че съм бил прекален оптимист, като съм вярвал в промяната. Кой знае… Съществува, разбира се, опасност на конгреса да надделеят консервативните сили в БСП, и такава опасност не е малка. Но на мен ми се иска това да не става. Не защото би било в разрез с моите собствени разбирания. А защото страната ни не се нуждае от такава партия, каквато бяхме досега. И това е според мен най-основателната причина за оптимизъм.
Лъчезар ЛАЗАРОВ – член на координационния съвет на Движението за радикална промяна в БСП

Ваня Русева

Share
Published by
Ваня Русева