Из „Птици в нощта“: Артишоци за госпожа Тула

Христос Гезос

АРТИШОЦИ ЗА ГОСПОЖА ТУЛА

Пръстите й бяха зачервени и подути, а драскотините по краищата им по нацепените им краища можеха да се разпукат всеки момент. Очаквах кожата да се обели и да се свлече във форма на кравай, докато се види костта.

– Оди да ми донесеш пет-шест лимона отвътре, да ги изстискам, че тия нема да ми стигнат. Айде, джанъм!

Хвърлих книгата на земята и излетях, за да й ги донеса на минутата.

– Къде има лимони, тате? – попитах го веднага, щом влязох.

Той седеше на дивана и гледаше телевизия, по-точно слушаше, беше затворил очи и чакаше да дойде сънят. Сякаш го смушках с дръжката на метла. Размърда се и ме погледна с малките си, набраздени с бръчки по края очи.

– За какво са й бе ? Што ке чини с тех, бе?

Из „Птици в нощта“: ДА ТИ ЦЕЛУНАТ РЪКА В УКРАЙНА

– Една жена й даде да почисти някакви артишоци. Къде са?

– Ей тамо, в килера. Земи много, джанъм, да не почернеят артишоците. Айде, айде…

Поставих ги внимателно в престилката й, като че ли бяха от стъкло. Тя ме целуна по челото и веднага започна да ги реже по средата – храс, храс, храс. С резки движения като на някой средновековен фехтовач, а лицето й се сбърчи от киселия им вкус.

– Виж как станаха проклетите ми пръсти… ох язе клетата… Ох, ке умрам.

– Οт белината е, мамо?

– От белината и от търкането е. Чекай, да ги туря вътре, да не почернеят.

Когато водата пожълтя от лимоните, тя започна да реже артишоците и да ги хвърля вътре в нея. Седнала направо на земята, в двора, облизваше от време на време изтръпналите си пръсти и гледаше настрани, та да не влиза кисело в очите й.

– Речи й да сложи много лимони. Чу ли? Много лимони, та да не почернеят артишоците – се чу отвътре.

-Ти млъкни! Ето на, веднага да се намеси в чуждите работи. Прави се на стражарин. Язе зная што да сторя бееее.

-Арно, арно. Накрая ке видиме.

– Брей, не си държи язикот зад зъбите дяволът. Што сакаш? Некой артишок да го опечеш, па да си го изядеш скришно? А,нема да ти дам, беее… Ми ги даде госпожа Тула да ги изчистя, па са и скапи. Не са за твоята уста лажица. Арна е, горката, ми дава толко много, ми дава и за стълбите повеке пари, ми дава и козунаци за Великден. Па и кондури, от които немат нужда, дава некогаш за детето. Арна е горката. „

Баща ми промърмори нещо, което естествено, никой не можа да разгадае.

– Айде тури на детето да яде, рипни! Не се наспа… Земи малко месо от хладилника, па го тури да се затопли на печката, та да яде. Айде рипни!

– Добре, мамо, ще сложа аз – казах.

Влязох отново вътре, но баща ми вече ме беше изпреварил. Беше сложил половината от пържолата, останала от вчера, да се затопли.

– Айде, джанъм, отрежи си малко сирене и леб, па яж. Сакаш ли вода?

Поклатих глава в знак на отрицание и започнах да дъвча месото без апетит. Почти се бях заситил, когато я чух да си говори в двора.

– Ох, да ме земе деволът, да ме земе. Ох, как почерняха пущините, не им ли достигна лимона? Брех, да му се не види!

Щом чу това, баща ми скокна от дивана и излезе.

– Што? Што стана, мари? Почерняха ли?

– Не ги ли видиш на што заприличаа пущините? Па што да сторя сега? Па са и скъпи, да ги земат дяволите!

– Ох? Леле, злощастнице, што стори мари! Рекох ти да туриш повеке лимон? Рекох…

– Не ме вбесявай и ти! Што ке река сега на оная?

Гледах безмълвно, без да разбирам напълно разговора.

– Е, толкова ли пък са скъпи? Защо не купим други? – попитах аз.

– Со десет кила не можеш нахрани и пет люде. А пък с тех треба да се нахранат сичките гости. Не виждаш ли што остава, щом ги почистиш? Листа и дръжки само. Земи от портмонето ми две двайсетачки, оди в плодзеленчука и земи толкова артишока, колкото ке ти дадат за тия пари. Тия са от дивите, от скъпите. Што да правим? Айде.

– Рекох ти аз, не ти ли рекох? Ето сега и други пари харчим, санким ги раждаме.

– Молчи! Што ке чиним сега?

Майка ми се запъти към дивана, за да поизправи малко изкривеното си тяло, което за толкова години беше станало ръбато като стълба. Взех парите и изтичах до плодзеленчука, а баща ми мърмореше:

– Рекох язе, рекох… Секаш ги раждаме.

Когато ги донесох, тя беше вече нарязала и други лимони и ги беше хвърлила в легена.

– Ке туря повеке, та да не почернеят – каза тя и продължи да реже.

Стана обяд, въздухът беше чист като стъкло, влагата пронизваше костите, а тя в средата на двора, върху земята, режеше ли, режеше.

– Кога ги иска? – попитах аз.

– Тая вечер, ке има гости. Аз ке ги почистя, а ти ке ги однесеш на Тула. Нека да те види, дека от доста време не те е виждала. Оди, детето ми. Аресваш им, дека си образован, сакат те. Арни люде са, нека им сторим и ние еднаж услуга, толкова ни дават.

– Кога ще си починеш, бе мамо?

– Кога ке се одмора? Ке се одмора и аз некой ден, што да чиним? Се некой треба да работи, а моя непрокопсаник веке, дека е стар. Остави го него.

– На крак си от първи петли, ходи и на полето…

– Арно, арно. Бегай при татко си да си поприказвате. Ке те викнам, ако ми дотребаш.

Оставих я. Заварих баща ми да хърка на дивана. Отидох до фотьойла, като стъпвах тихо и взех „Буденброкови”*. Дори и пет минути не минаха, когато я чух да вика:

– Што се случи мари? Што има пак? – изплака баща ми, като чешеше корема си и търкаше очи, за да ги изчисти от гурелите.

– Што става по деволите? – викаше и кършеше ръцете си майка ми. – Сложив им толкова лимон, не им ли стигна?

– Пак ли не тури достатъчно лимон, а? Имаме толкова лимони, дърветата са отрупани. Тури колкото можеш повеке да преборим проблема. Да видам сега што ке й речеш. Разсипа толкова артишоци, како да са евтин сухар или секаш ги найдохме на пътя.

– Загубивме двайсетачките. Што ке чиним сега? Да не сторвам некоя грешка, бе? Питай продавачката во плодзеленчука, што да чиня, за да не почерняват артишоците! Бъркам ли некъде?

– Аз няма да ходя никъде. Каквото си надробила, ще си го сърбаш, аз не отивам никъде.

Обърна се и ми каза:

– Айде, джанъм…

– Кажи й по-добре да ги даде на някой друг, бе мамо. Да си спестим притеснението. Артишоци са, за Бога не е сьомга.

– Що сборуваш, бе? Даде ми ги на мен. Свършено е. Како да й река…

Отидох да търся, но портмонето беше празно.

– Ах, кога ги профукафме дяволските? Ти немаш ли некоя петдесетачка? – обърна се тя към баща ми.

– Од каде да имам? Секаш имам голема пенсия! Разбери, клетнице… каквото си надробила… това…

– Щях да ви дам – се намесих аз, – но вчера купих книгата и дадох за нея всичките си пари. Останаха ми само дребни.

Майка ми стана и се запъти към пластмасовия стол, докато ръсеше проклятия през зъби и сплиташе пръстите си в телесна плетеница, като ги хапеше от време на време. Сякаш влачеше на гърба си гранитна скала, докато приближаваше стола. Баща ми влезе в кухнята и вероятно взе салам от хладилника, чувах го как разкъсва обвивката и си прави сандвич с хляб и салам.

– Абе, оди да земеш от тетка си некоя петдесетачка. Речи й, че ще й ги върнем следната недела, когато ни платат – каза майка.

Леля ми живееше наблизо и след четири минути бях там. Седеше навън на балкончето и пъдеше мухите с мухогонката.

– Добре дошъл. Къде се губиш? Ела, хапни лукум, пресен е!

– Нямам време, лельо.

Обясних й случая. Тя удари няколко мухи във въздуха и започна уж да рови в несъществуващите си джобове.

– Немам, мило дете. Дадоха ми малко пари от неколко къщи, в които бех. Но ми требат за утре, дека ке имам гости. Треба да зема малку месо. Бих ти дала, но немам. Вдовица сум.

– Нищо ли нямаш бе, лельо? Майка ги иска…

-Бих ти дала, детето ми, но утре ке имам гости. Ела вдругиден, кога ке ми платат. Ке ти дам вдругиден.

– Остави, не ме устройва – казах аз и си тръгнах.

Майка започна да се кръсти.

– Пуста да остане дано, немала, немала!

Баща ми потърка челото си с двете си ръце.

– Знаеш ли, мини през Марко. Приятел е, се нещо ке ти даде – каза, като продължи да разтрива челото си, така че очите му потънаха в бръчките.

Свих рамене и излязох пак на улицата.

Марко живееше зад площада, с жена си и двете си деца – „едното е дете, а другото момиче”, казваха той и цялото село. Редеше пасианс в двора. Тестето с картите беше разхвърлено върху мушамата на масата до полуизпразнена чаша бира.

– Ела бе, дечко. Къде изчезна? Как върви зубренето? Седни да пием по една бира!

– Добре върви, добре. Искам да те помоля нещо! Да ми направиш една услуга. Баща ми се нуждае от малко пари. Трябват му тази вечер. Имаш ли? Ще ти ги върне вдругиден, като му платят.

Марко изпразни чашата. Обърна се към вътрешността на къщата и изкрещя силно, така че вената на гърлото му се поду като дебел червей.

– Фотини, готово ли е яденето? Хайде бе, че стана обяд!

Извърна се и ме погледна.

– Детето е гладно и суче, дори да сготви не успява. Колко искаш?

– Една петдесетачка.

– Петдесетачка? Какво, по дяволите, ще купува баща ти, бе? Кола ли ще купува на стари години?

Засмя се и удари дланта си върху мушамата.

– Слушай какво ще ти кажа… Ако имах пари за пръскане, щях ли да седя тук и да редя пасианси? Не съм работил две седмици, а Фотини се грижи за детето и не може да започне работа. Харчим от спестените пари. Да, тук съм всеки ден. Ако имах работа, ако можех да си вадя хляба, щях ли да седя тук и да редя пасианси?

– Ще ти ги върнем вдругиден бе, Марко.

– Е, хайде, не съм вчерашен! Знаем се, в едно село живеем. Знаеш какво става накрая: назаем днес, невърнати во веки веков. И откъде ще вземат пари баща ти и майка ти, за да ми ги върнат?

– Добре, Марко. Така да е. Предай поздрави на жена си.

– Седни, бе, седни бе, дявол такъв. Фотини! Готово ли е яденето? Сложи масата да обядваме и тури още една чиния, че с нас ще яде и…

– Не, не, тръгвам си. Вече съм ял.

– Пийни поне малко бира, бе. Ето вземи тази, студена е, изпий я по пътя. Хайде, всичко хубаво. И да кажеш на баща си, че… Той ще разбере. Той знае…

Взех една кутийка бира в ръцете си. Беше наистина студена. Благодарих му, обърнах се и се отдалечих. Когато стигнах до площада я метнах в реката като камък. Водата я погълна и завъртя към дъното.

– Защо просто не й кажеш какво се е случило, бе мамо?

– С всичкия си ли си, детето ми? Що ке й река? Срамота! Толкова услуги са ни правили, а еднаж язе требаше да им сторя… па што да й река?

– Е, арно… веруваш, дека като изчистиш артишоците, те ке си мислат, оти си арната? Клееетнице… – изтърси баща ми отвътре.

– Млъкни! Айде… Каде ке найдем пари, а? Виж по-добре дали не ти е останало нещо? Добре ли търси?

– Деца ли сме? Айде оди да просиш, нема от кой друг да поискаме.

– Ке одам, ке одам? Тамо сакаш да завърша. Лошото да те застигне. Проклет да е часот, во който реших да се женам за теб! Немаш пари и за едно парче леб.

– Што сакаш от мен, мари? Што сакаш? Язе ли сум ти виновен? Знаеш каков бев кога ме взе! Од каде да ти да намерам пари? Не сум учен. Остави ме за бога, не сакам кавги.

– Спрете! – не издържах.

Виковете им и обичайните им караници способстваха винаги за отвличане на вниманието ми от това, което предизвикваше интереса ми в града: голите, бели стени, ехото в празната къща, безкрайно многото неподвижни лица по улиците и метрото, които като огледала отразяваха моето собствено изкривено лице… Не можех да мисля за всичко това, докато ги слушах да дъвчат и се нагрубяват. Понякога обаче цялата тази бъркотия преливаше извън преградите и се разливаше като яростна и буйна пяна, която помиташе всичко около себе си.

– Каква е тази врява? Защо се държите така? Идвам за няколко дни, а вие се ядете като кучета.

– Ето, разстрои детето. Зар не ти е срам? Таков си. Седни, джанъм, седни. Не виждаш ли што става? Она ми даде артишоците си, а язе ги похабих. Се пак треба нещо да се направи, нели?

– Ох, Боже,она все нейната… – мърмореше баща ми.

– Што дрънкаш, пу да ти се не види! Молчи, молчи, молчи!

Затворих няколко пъти очите си, за да видя майка по-добре. Доста време мина, откакто я бях виждал да плаче за последен път и почти бях забравил как плаче. Не можех повече да остана при тях. Скокнах от стола, излязох навън, а шумът от затварянето на вратата заглуши тихото ридание на майка ми.

Бях забравил улиците на Атина, винаги изпълнени с толкова много игри, глъч, смях, сълзи. Поредната стачка бушуваше сега и поредният обезнадежден отчаян човек падаше безтегловно върху релсите на метрото. Като сухо листо се увлякох от потока на площада, който постепенно изчезваше при скалата.

Вървях с наведена глава и с ръце в джобовете. Някога тук карах велосипед. Малко по-късно видях зелена тента и фасада с цветовете на дъгата. Беше около три часа и плодзеленчука затваряше. Госпожа Йота тъкмо заключваше и като ме видя, се усмихна. Бързо излезе от магазина и се вмъкна в таратайката си, която захрипа като умиращ старец. А след като старецът умре и се успокои, нищо вече нямаше да се чува, защото пъшкането и хъркането не могат да пробият тухлените стени и да нарушат спокойствието и естеството на безлюдния обяд.

Стоях като изгубен в самотата си. Топлината бе гъста като мед, само че по-солена от морския въздух. Обрах с опакото на дланта си малко пот, изтърсих я на земята и чух лекото й пращене. Една капчица беше останала в края на окото ми и ме щипеше. Нямаше жива душа наоколо. Опитах се да си създам усещането, че това нещенце, което висеше, блестейки на вратата, беше само един мираж, едно вулгарно кимване на обедната топлина, едно нейно копеле. Но колкото повече се фокусирах върху пейзажа, толкова той се избистряше и придобиваше форми. Различих текстурата и блясъка на метал с безспорна яснота.

Ускорих крачките си и докоснах ключа, хвърлих един поглед наоколо, беше като пустиня. Стиснах го здраво и отворих вратата. Движенията ми бяха бавни, сякаш плувах в мед. Огледах щайгите и съзрях в ъгъла една пълна с артишоци. Грабнах една голяма торбичка и припряно я напълних. Сигурно бяха повече от шест килограма. Понесох я, бързо излязох, заключих вратата и изтърчах към къщи.

Майка толкова се зарадва, като че ли доведох загубения й син.

– Каде ги найде, джанъм? О, първа категория са! Виж ги само! Айде, ела да те бацна, само ти ми остана.

Тя ме целуна по бузата, тъй както никога не го беше правила. Усетих как щастието преминаваше от устните й към бузите ми.

– Речи, бе. Каде намери артишока? – попита баща ми.

– От майката на един приятел, не го познаваш.

– Кой приятел, бе? Каде ги намираш овие приятели?

– Е, пушти детето, не му досаждай! Речи ,сполай ти! Айде бързо, донеси лимони, много, сите, што имаме. Бързо, защо те са дар од Бога. Айде, што седиш, размърдай се!

Излезе и ги донесе като пъшкаше. Седнах и разгърнах една книга върху краката си. Разнесе се неопределен шум от телевизора и след малко майка ме повика да видя. Сякаш беше станало второ пришествие. Показа ми с гордост легена пълен с чисти, лъскави, бели артишоци.

– Сложих толкова много лимони, как да не станат! – викаше и се смееше.

След това тя внимателно ги премести в червен леген, покри ги с бродирано каре и ги сложи в ръцете ми.

– Айде, пожелай й от од мене приятен апетит – каза тя и ги прекръсти във въздуха.

По пътя към къщата на госпожа Тула минах през плодзеленчука. Йота ме поздрави и ми благодари, че на обяд й върнах ключовете.

– Бъди благословен, момчето ми! Твоите да ти се радват!

Беше вече следобед. Стигнах до вратата на госпожа Тула и позвъних. Тя, закръглена, румена, нагиздена с бижута, се появи бързо.

– А, донесе ли ги? Браво, момчето ми! Предай моите благодарности на майка си. Държах здраво легена, за да не го изпусна и когато й го подадох, почувствах как електричество минава по пръстите ми. Този път се усмихнах с гордост, защото си спомних усмивката на майка ми.

– Да ви е сладко, каза мама.

– Какво? О!… – засмя се и започна да се отдалечава с легена. – Не било писано, детето ми. И на нас не ни харесваха особено артишоците, но приготвяхме понякога гозба от тях. Гостите, които ще дойдат довечера, и те не ги ядат, ненавиждат ги.

Извървя няколко крачки, отвори една вратичка, която водеше към курник. Отстрани карето и хвърли сърцевините на артишоците на земята. Кокошките се втурнаха и ги изкълваха.

– Желая ти добър ден, момчето ми – каза тя и се прибра у дома.

*„Буденброкови” е роман, написан от известният германски писател Томас Ман (1901г.). За този роман през 1929 г. писателят получава Нобелова награда за литература.

Превод от гръцки: Румяна Михова

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.