Има младост, която минава
покрай теб с бързината на влак.
Блясък, шум. А след малко оставаш
на перона, потънал във мрак.
Два-три стръка цветя във хербария,
„вечен спомен“ в албум избелял
и пакетче със пликове стари,
над които си нявга мечтал…
Туй е всичко. А после тъй страшно
почват дни и нощи да текат!
В тях вървиш като в улица прашна,
Съществуваш, но лъхаш на смърт.
Нима може човек да живее
сред музей, пълен с вехти неща,
дето в шкаф с етикет върху нея
дреме мумията на младостта?
Нима биха ни майките раждали,
ако младост това се зове?
Друга, друга е нашата младост
и тя трае не с дни — с векове!
Тя бе в смелите думи на Зоя,
на Лиляна в прекрасната смърт,
тя накара да сложи героя
пред куршумите своята гръд.
Тази младост посрещаше с песни
по стрелбищата вражия залп,
тя цъфтя сред килиите тесни,
закалява се тя в железа.
А сега атакува стремително
във великия бой на труда,
разломява безстрашно скалите,
покорява земя и вода.
Ръководи тя вещо ръката,
тази бяла моминска ръка,
във завода текстилен която
най-доброто платно изтъка.
Ето нашата младост огромна,
на живота стрелочника твърд!
Не заспива тя в прашния спомен,
не умира с човешката смърт!
Погледнете я — с опнати жили
как строи, прекроява, дълбай!
Ти, живот, напразно се силиш
да я спреш! Път, път й дай!
