Аз не правя мълчана вода,
но мълча до безкрай и копнея
да се сбъдне, незнайно кога,
тази обич, в която живея,
и която на мене прилича –
необятна, и кротка, и синя…
Щом годината почва с обичане,
значи дишам и пак ще ме има…
И си пиша мечти по небето –
като сън, като дъх, като огън.
Пак така си лекувам сърцето:
само с простата вяра, че мога
да пребродя звезди и планети,
и отново при теб да се върна.
Щом надежда през нощите свети,
значи идвам. Да те прегърна.
Мира Дойчинова
