Хъскито няма доброволно да ви предложи душата си, трябва да я извоювате. То не е задължително „кучето със сини очи“

Ще започна с това – хъскито НЕ е „кучето със сини очи“. Може да има такива, но не е задължително.

[ad id=“225664″]

Открих, че хората все още свързват породата и търсят кучета на базата единствено на тази черта. Дори има развъдници (или псевдо такива), които продължават да предлагат сините очи, като единственото нещо, което има значение за породата. Когато от самото начало заявят „само сини очи“, разбирайте – лошо развъждане.

 Защо? Защото сините очи са рецесивен ген, докато кафявият цвят е доминантен.

 Какво се прави, за да имаме само сини очи?

 Много просто: заплождат се брат и сестра, майка и син и т.н., мислейки единствено за предаване на чертите, които са най-търсени на „пазара“, без да се замислят, че тези кучета, освен сините си очи, могат да предадат сериозни проблеми свързани със здравето, характера и екстериора.

Близкородственото развъждане не „създава“ наследствените заболявания, както някои смятат, то прави така, че те да експлодират в гените на кучетата, които се развъждат. Става въпрос за едно минно поле, върху което трябва да се върви с изключителна предпазливост, а най-добре да сте въоръжени със стабилни познания по темите за развъждане и най-вече – генетика. Но точно тези знания много често липсват у тези, които се хвърлят през глава в развъждането само заради сините очи. Добре образованият и подготвен развъдчик дори не е и сънувал, че е възможно да селекционира кучета на базата на толкова безсмислена черта на породата, като цвета на очите, когато има толкова много други неща, за които да се мисли (структура, движения, характер).

Какво още НЕ е сибирското хъски?

Със сигурност не е куче пазач…тъй като е впрегатно куче. Едното изключва другото.

Както всички знаят, изначално хъскито е било кучето на чукчите, изолиран народ в Сибир. Не всички знаят обаче, че този горд народ не е бил никога под руска власт. През 1731 г. руснаците започнали с опитите да го почтинят в своята хегемония, но чукчите съумели да избягат почти без поражения, благодарение на бързите си шейни (стигало ли се до сблъсък, понасяли тежки загуби). Те успели да удържат своята независимост докато тя не била официално призната от Русия през 1837 г.

Как са успели да разиграват толкова дълго време много по-многоброен и силен противник? Постоянно местейки се във все по-негостоприемни, студени и северни земи, а когато руснаците наближавали, те просто се качвали на шейните и „отлитали“ с бързината на вятъра, защото разполагали с най-добрите кучета на запада, пардон, на севера. Именно тези кучета били предците на нашите хъскита.

Чукчите били „развъдчици“ в модерния смисъл на думата. Селекционирали своите кучета на базата на впрегатни качества. Кучетата се поставяли на различни изпитания свързани с теглене още от ранна възраст, в последствие се заплождали само най-добрите екземпляри между тях. По този начин чукчите селекционирали бързи и издръжливи кучета, не много големи (ще бъдат забелязани много бързо), не много малки (няма да са годни за теглене), с не много къса козина (ще умрат от студ), но не и прекалено дълга (снегът, който заледява козината, ще пречи на движенията им). Но освен този тежък физически подбор, се търсел и определен тип характер: прекалено агресивни и нервни кучета били елимирани (тъй като са негодни за работа във впряг). Това е едно забележително редуциране и контролиране на агресията както на вътревидово ниво (куче-куче), така и на междувидово (куче-човек).

Ако към това добавим и влиянието на средата, в следствие на номадския начин на живот в изолирани, почти необитавани райони, ще открием че нашето хъски няма как да стане териториално куче: какъв смисъл има да „маркира“ територия, като я препикае, когато следващото ходене по нужда може да е 30 км. от това място?

[ad id=“263680″]

Не може да бъде и куче, което защитава граници. Като изключим стопаните, можело да минат месеци преди кучето да види други хора.

Ето защо е абсолютно невъзможно да мислим, че хъскито може да бъде куче-пазач. То не пази своята територия, не пази дори и своето семейство (радва се на всички, включително крадци), защото концепцията за „лош човек“ не е част от неговата история.

От друга страна, голяма част (и то каква) в историята им, заема ловуването: когато не дърпали шейната, кучетата на чукчите правели това, което всички северни кучета правят. Естестевно, да помогнеш на стопанина си в търсене на вкусна плячка, било забавна и поощрителна работа, много по-интересна от всичко останало. Наследниците на тези първи хъскита ни напомнят дори и сега какво удоволствие доставя ловенето на мишки, птици, котки, кокошки и зайци (още по-забавно ако са на съседа). Безсмислено е да ги карате да разберат, че така не се прави – какво си мислите, че едно скарване от ваша страна, ще заличи векове история?

Максималното, което може да постигнете с едно хъски е във ваше присъствие да не гони котки или кокошки, но само да го изпуснете от поглед и то ще хукне на сафарито.

 Хъскито не е украса и не е куче за диван.

Може спокойно да живее в апартамент (но не само, въпреки че изглежда независимо, подобно на вълците, то е много социално животно и има нужда да стои колкото може повече „в глутница“), но е активно куче за спорт.

Ако нямате време да го извеждате да тича поне 2-3 пъти дневно, ще надебелее, ще стане мързеливо и ще стане точно обратното на едно „истинско“ северно куче.

В заключение хъскито не е куче, което ще изпълнява безотказно команди, защото са зададени от неговия човек: може да е обучено, разбира се, но за да бъде постигнато се изискват специални умения от страна на „водача на глутницата“ (да се разбира в напълно буквален смисъл, защото това е изключително йерархична порода), които много малко хора притежават.

В ръцете на неопитен, човек с мек нрав, хъскито се превръща в изпечен мошенник, който дърпа конците на хората си от сутрин до вечер.

В ръцете на „мачо-мен“, който постянно вика, кара се (или по-лошо), хъскито става глухо и сляпо. НИКОГА не би се подчинило на невротичен и истеричен човек, който злоупотребява с него.

След като разбрахме какво НЕ е хъскито, ще завършим с това какво е то: това е едно изключително куче, все още таящо в себе си много от вълците (без да има вълча кръв), на което тези които търсят път към природата, могат само да се възхищават. Също така това е куче, което може да изпадне в делириум, ако има някой който да го глези. То често говори (не всички хъскита са бъбриви, но тези които са, могат да водят сериозни диалози, понякога доста дълги и сложни).

По същество, това е здраво куче с много малко наследствени проблеми.

Хъскито е непредвидимо куче, което ще ви накара да изтриете от речника си думата „скука“: перфектната компания за приключения, способен на дълги диалози, но също така и на абсолютна тишина.

[ad id=“225664″]

То ще разбере всеки нюанс на характера ви (най-вече слабите места), но съща така ще изисква да бъде разбрано: няма доброволно да ви предложи душата си на поднос, трябва да я извоювате.

То е приятел с брилянтен ум (понякога прекален дори), който дава много, но изисква в замяна да бъде оценявано за това, което е, без да търсите в него неща, нормални за другите кучета, но далечни от неговия свят.

Това е куче, което трябва да бъде обичано заради своя неповторим темперамент, тези които го избират само заради сините очи, са като тези които отиват в Лувъра и виждайки Джокондата, казват че рамката им е харесала много.

В българската реалност днес продължаваме да наблюдаваме абсолютно пренасищане с черно-бели, синеоки екземпляри, които се развъждат без оглед на породност и стандарт.

 100% от „междусъседското“ развъждане в България е именно такова.