ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 31, 1990 г.
КЪМ КАНАДА…
„Напиши го така, че да заплаче, България!”
[ad id=“225664″]
Няма да мога, приятелю, няма да мога. Зная, че ми вярваш, защото някога хванах сърцето ти с думи и го показах на хората. Но това не е от талант, а защото те познавам, защото виждам браздите на времето по лицето ти, защото знам силата на характера ти и… „ – коя България да заплаче? Нашата или България на онези, дето ни докараха до сълзи?
Помниш ли, когато преди години исках да те убедя, че родината е относително понятие, а България е мащеха за нас? А-ха да ме намразиш тогава, но като разбра, че съм те скосил заради самия спор, удари с юмрук по табуретката и тя се строши на две парчета. Длъжник си ми една табуретка, приятелю, защото почна ли сега да те убеждавам, ще се съгласиш с мене, преди да съм завършил първото изречение. Но сега аз искам да те убедя в обратното – и пак няма да мога. Доживях да заплачеш на рамото ми. Ти, дето си усещал сълзи в очите си само когато вятърът ги пълни с прах. Сега е същото – вятърът на времето запрати в очите ти песъчинки, които ще стържат там непрекъснато.
[ad id=“263680″]
Ние сме унищожено поколение, приятелю. Не плакахме, когато оставихме си по селата и подгонени от миграцията, се юрнахме да огражданяваме нас и децата си. Извинявай, но сега е наш ред да извадим омазнените каскети на бащите си, изпомачкани от костеливите им пръсти, и да ги стискаме, додето децата ни „огражданяват” себе си и бъдещите си деца в… Канада. Но ние бяхме по-щастливи от тях, защото имахме роден дом и ще го имаме – посъборен, поизлющен или превърнат във вила. Те нямат и това. Коя от десетте квартири на свободен наем да нарекат свой дом? Или ведомствената гарсониера, в която най-сетне имахме лична входна врата?
[ad id=“238430″]
Нещастно мое поколение! Имаш ли сили да обичаш още или да мразиш. Но кого? Най-страшна е всъщност безадресната омраза, защото се превръща в човеконенавист. Българийо, децата ни станаха космополити. Те не те мразят. Те просто не те обичат. А ние? Ние влачим на смачканите си плещи последиците от революциите. Едната ни лиши от родителите, сегашната ни лишава от децата ни. Изтича цветът на нацията. Толкова, ли сме богати, че да предоставяме на света най-скъпото си за вечно ползване?
За кого ще гласуваме утре, приятелю, знаеш ли? Аз знам – за този, който ще спре децата ни, но не като заключи вратата, а като направи България по-желана от чужбината!
Кольо АЛЕКСАНДРОВ
