Невяна Стоянова: И пак обличах слънчеви лъчи във цветна дреха…

А аз, когато плувах в самота,
единствено ми трябваше прегръдка силна, в която да потъна.
Оказвах се последна по значимост на света
и лесно заменима с друго или друга.

А аз, когато се нуждаех от ръка,
която здраво да ме хване и не пуска?
Заключваха се вашите сърца,
бариера слагаха, която не допуска.

И гордо тръгвах с вдигната глава,
с очи изплакали света, но винаги човечни.
С поредната разбита в търсене на щастие мечта,
със образи в сърцето близки, мили, но толкова далечни.

И пак при теб се връщах уморена, Самота…
И пак единствена прегръщаше ме за утеха.
И пак изправях се след тежки дни и нощи на крака,
и пак обличах слънчеви лъчи във цветна дреха…

Ако си отида някой ден…
Дали в едно сърце поне ще съм оставила следа незаличима?
Че истинска жена се чувства само тази,
която е била и е останала любима….