ЧЕТЕМ СТАРАТА ПРЕСА 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” бр. 49, 1989 г.
СЪКРОВЕНОСТ, А НЕ ЕФЕКТНИ ЖЕСТИКУЛАЦИИ
Нерядко ставаме свидетели на една покъртителна картинка – как малките дечица, когато в ранни зори поемат пътя към детските ясли и градини, с каква мъка се разделят с мама и татко. Наскоро обаче една детска учителка между другото сподели любопитно свое наблюдение: в сравнение с преди двайсетина години днешните дечица по-леко понасяли раздялата със своите близки, много по-бързо свиквали без тях!
Това ме порази. Отделен въпрос е доколко това наблюдение е безспорно вярно, научно проучено или обективно доказано. (нали и днес децата са си деца, между тях има и по-сдържани и с по-крехка психика.) Но все пак, ако има макар и частица истина в това твърдение – какво показва този факт? Че новото поколение още с раждането си вече е загубило нещо? Че се е променило (по-точно – променя се) нещо в човешката природа, ставаме по-коравосърдечни? Приемем ли за истинно твърдението на педагожката, картината става обезпокояваща, логиката на разсъжденията ни отвежда към твърде нерадостни изводи.
Дали я има човещината в нашия живот, в нашия бит?
Какъв абсурден въпрос! – бихме могли да възкликнем по инерция, защото тъкмо българската журналистика изхаби немалко хартия в своето търсене, откриване, преоткриване и възхваляване не само на „елементарната” човещина – та тя стоеше някъде в най-ниския етаж на пирамидата на хуманизма и нравствеността, тя беше само една предварителна даденост и безусловна съставка в душевността на „новата личност на развитото социалистическо общество”, на „хармонично развитата индивидуалност, поставяща обществените интереси над личните такива”, на „всестранно и многостранно развития човек на дръзновения носител на високите нравствени добродетели на новия обществен строй”. Понякога наистина откривахме такива качества, понякога ни се струваше, че ги откриваме, понякога се правехме, че ги откриваме. И ето сега, когато социализмът се обръща отново към човека като към главна своя цел, поставяме въпроса: има ли я човещината? Простата, елементарната, голята и босата безхитростна човещина!… И дори дискутираме за това, дори изпитваме боязън от категоричния еднозначен отговор!
Разбира се, че я има. Българинът никога не е бил лишен от здрави морални устои. Българинът никога не е бил лишен от висока хуманност: даже ако ние самите не всякога сме успявали отчетливо да я разпознаем, та дори в най-злонамерените иностранци не са можели да отрекат душевното благородство на нацията ни. (Да, говоря въобще за българина: наскоро един кинокритик от екрана на телевизията се провикна, че когато му се случвало да пътува из провинцията, се сблъсквал с ужасяваща бездуховност, сякаш духовността може да съществува само ако се е сдобила с документ за софийско жителство!) Но – нека сложим ръка на сърцето – колко често вместо с човещината сме се срещали (та дори и сме се сблъсквали!) с нейния напарфюмиран заместител и двойник, зад който се крие двуличие и лъжа. С „регламентираната” човещина. С така наречената „показна”, „засвидетелствуваната” човещина, която държи не толкова на своята морална същина, а преди всичко на това да бъде забелязана, да бъде афиширана.
А всичкото това е органическо чуждо на истинската човещина. Защото тя е съкровено тиха, тя не може да вирее сред кресливите шумотевици и ефектните рекламна жестикулации. Тя на обича дори и почетните грамоти, които документират и освидетелствуват.
Защото във фалшивата човещина има нещо неморално.
Но нека не изморяваме читателя с повече разсъждения от подобен „общ” характер. Нито с примери, рекламиращи наличието й, особено със случки от болничните заведения. (някой дори се изказа, че дискусията ни била несръчен опит вестникът да се приобщи към месеца на милосърдието, чествуван не си спомням точно къде.) Да, не от болничните заведения, казвам, защото нали ще говорим сега не за болестите и язвите, а за оздравителните процеси в обществото!
Та ще си позволя да приведа само един пример от моя граждански опит, с който ще си опитам да погледна на човещината и от един може би спорен аспект, който обаче съвсем не е за пренебрегване. И тъй, преди време си купих пералня, автоматична, марка „Перла – 05”. Скъпа – дадох над 500 лева. И тъкмо когато гаранционният срок изтече, разхлабил се някакъв болт, счупило се някакво желязо, вследствие на което се пробил казанът и – техникът каза, че от това пералня повече не става! Новият казан струвал над 150 лева, но тях и без това ги нямало от лятото, не се знаело кога ще получат, така че… да си купувам нова пералня! „Ами че моя работа ли е да разглобявам новите перални и да им затягам болтовете, когато още дори не е ползвана както трябва? Та аз от техника нищо не разбирам!” – гневях се аз, на което техникът рече: „Ами да си разбирал, бако!” – и ми трясна вратата.
Според мене това е един пример за крещяща безчовечност: даваш куп пари и срещу тях – калпава стока, никаква сигурност (какъв цинизъм – имаш гаранция само за една или две години!) Не ме интересува дали този работник е ентусиазиран ударник, дали е активист в профорганизацията или в квартала; дали ходи колективно на опера; дали след като е произвел този скъп боклук и дори не му е завил както трябва болтовете; дали той се е просълзил вечерта четейки на дъщеричката си страданията на бедния Жан Валжан или е тръпнел от благороден гняв пред телевизора, съпреживявайки премеждията на човечния Микеле Плачидо. За мене той е един безнравствен човек лишен от чувство за отговорност, от срам, от човещина.
Защото въпросът за качеството на това, което произвеждаме, не е въпрос само на лични приходи и изпълнение на планирани норми, той е преди всичко нравствен въпрос. И казвам това не защото съм афектиран от необходимостта да се изръся 150 лева, а защото хора като този „майстор” ме карат да се чуствувам несигурен, обиден, незащитен от безотговорността и от ненаказуемата двуличност, която ни преследва.
Случаят е личен, ще кажете. Но да сочим ли примери на безотговорно отношение към обществената собственост, резултатите от което не предизвикват може би подобна раздразнителност, но щетите от което безспорно са многократно по-големи?
Не искам, разбира се, да наслагвам само черни бои. Ето само един „светъл” пример: преди няколко дни бе обявено от правителството, че се закриват валутните аптеки. Дени акт на висша социална справедливост и на най-голяма човещина, която е в същината на нашия обществен строй и нашето общество.
Казахме – българинът никога не е бил лишен от човещина, но днес тя ни е нужна не по малко, отколкото когато и да било.
Йордан СТОЕВ
