Трябва да се каже истината за Възродителния процес, кръстих се Емил, защото имахме „право на избор“, казва пред Faktor.bg бившият вокалист на „Уикеда“ Ерол Ибрахимов(на снимката)
Интервю на Васил Василев
– Г-н Ибрахимов, как си обяснявате обичта на някои българи към Русия, в която очевидно се управлява с диктатура? Що за хора могат да симпатизират на подобен тип поведение?
– Няма лошо в това, да се харесва, или да не се харесва руският народ и култура. Виждаме обаче в момента страх и бягство от свободата. Има все още хора, които са уплашени от демокрацията и от свободата. Те обичат диктатурите и искат някой друг да взима решение вместо тях, защото може би смятат, че е по-лесно. Това не е присъщо само за българите и руснаците, а е човешки „феномен“ в целия свят. Аз лично не харесвам думите „русофили“ и „русофоби“, защото това означава да обичаш или да мразиш определен тип хора, което е безсмислено. Трябва да се делим на добри и на лоши. Но у нас страдаме от страха от свободата, която е трудно нещо и разбирам тези, които са уплашени. Трябва да платим определена цена.
– До кога трябва да плащаме за грешките на един ретрограден период, към който все още има носталгия?
– Трудно е да се определи. Докогато трябва. Става въпрос за процес, за който си мислехме навремето, че ще се оправим за 20 години, а те минаха 30. Тогава нещата изглеждаха по-добре, защото имаше, като че ли някаква надежда, че всичко ще тръгне в правилна посока на нормално общество, което ще функционира по правилата. Случи се обратното. Най-много се разочаровам от хората, които, може би са манипулирани от медии и политици, насаждащи нежеланието да се изправят срещу собствените си проблеми и да взимат правилни решения. Демокрацията е дълъг процес. Не може за един ден да дойде някой и да ти каже „прави и говори, каквото мислиш“. Диктатурата е най-лесна – излиза един човек и взима решенията вместо останалите и им обещава, че ще живеят по-добре. Затова има и носталгия по онзи привидно идеален свят на социализма, в който няма конфликти. Може би това се харесва и на хората, без значение дали ще избират руска, китайска, севернокорейска или венецуелска диктатура. Профилът винаги е един и същ.
– Въпреки това, все още путинофилите, които с гордост се наричат русофили у нас, не се противопоставят на акциите на Путиновите „Нощни вълци“. Що за народ може да се радва на подобен терор?
– Не знам, защо хората не виждат пряката връзка между уредения живот, чисто в материален аспект. Диктатурите винаги са водели до дефицит. Навремето имаше лаф „къде изчезна като червения пипер“? Представяте ли си днес да се шегуваме с по този начин? Нали червеният пипер се прави от червени чушки, които са лесни за произвеждане? Когато живееш в такъв дефицит, по някакъв начин започваш да завиждаш на другите. Тук дори не става въпрос за завист към богатия, който е откраднал, а за хора, които са натрупали парите си с честен труд и постоянство. Точно затова има и такива, които не виждат смисъл да правят нещо с живота си, а търсят лесния начин да се справят с „увереността“ на Големия брат, че ще имат значимост на този свят. Това, което ме притеснява е, че става въпрос за доброволно отказване от възможности, които ти дава демокрацията. Аз разбирам, че тя не е най-идеалната система. В нея има диктатура на мнозинството над малцинството. Понякога повечето хора бъркат и го разбирам, но няма друг вариант, освен върховенство на закона и свободен избор. Именно монолитността на диктатурите е причината за техния провал. Човекът, който се отказва от свободата в името на хляба, накрая губи и двете. Освен че се подкрепя комунизма, не разбирам как някои хора подкрепят един измислен консерватизъм, който много прилича на фашизъм и в крайна сметка се доближава до комунизма. Става дума за една и съща теория, облечена в различни дрехи, които се сменят в рамките на 30-40 години.
– Беше направен опит в учебниците по история Тодор Живков да бъде описан като положителен герой за своето време. По какво тъгуват историците, на които им се иска да изровят Тато от гроба?
– Паметта е странно нещо. Човек винаги запомня най-добрите моменти от живота си и свързва своите лични преживявания от младостта с онзи строй. По някакъв начин след това го пренася в заобикалящия свят. Целият проблем на комунизма и на диктатурата е, че се опитва да създаде безконфликтно общество и много от хората спорят, защото са различни. Демокрацията се опитва да разреши конфликтите чрез правила и закони. Това плаши много хора, които искат да има една истина и тя да се произнася от един човек, а и да съвпада с тяхното мислене. Комунизмът е ненаказан фашизъм. Не знам в Чехия, Полша или Унгария дали е говорено по този начин за времето преди 1989 г. Тук дори не говорим за реваншизъм, а за посочване на грешките, до това, че младите хора трябва да знаят как комунизмът е довел до страданието и смъртта на милиони. В следващия момент минават 30 години и виждаш как се мърмори и се чува „то не беше толкова лошо“. Има поколение, което расте без тези спомени и изведнъж им представяш Тодор Живков като грижовен държавник. А той е бил послушник на Москва през онези години. Лично като качества може би не е бил добър управник, но е бил удобен на Кремъл. Всичко това, което се случи с учебниците по история, беше един цинизъм. Младите хора, които не знаят истината, са много по податливи на всякакви манипулации от този тип. Много е лесно да представим комунизма като консерватизъм, да го облечем в нови дрехи и да предлагаме лесни решения. Само преди 30 години обаче видяхме, че моделът не работи и се срина чисто икономически системата. Сега младежите ще знаят колко „гениален“ е Тодор Живков и защо да не им го върнем на следващите избори и да влезем в омагьосан кръг?
– Чалгата, освен в заведенията, се опитва да се настани и в политиката. Защо стигнахме до това равнище и какво ни очаква, ако народът избере поп фолка пред демокрацията?
– При чалгата отново има крайни мнения. Тя не е само в България. Има много примери за комерсиална музика, от която не се търси удоволствието. Когато обаче влезе в политиката този вид популизъм, на популярно мислене, на лесни решения, тогава става опасно. Политиците трябва да кажат на хората ясно, че няма лесни решения. Че всичко е въпрос на усилия, не само на политиците, а и на избирателите. Чърчил е обещал на англичаните „кръв, пот и сълзи“, когато са нападнати от Хитлер. По този начин и българските политици трябва да излязат и да кажат честно какво ни чака. Големият ни проблем е, че те се разглеждат като друг вид същества, докато всъщност са хора от народа. Политиците сме ние. Всеки един от нас може да предложи решения. Проблеми винаги ще има, но въпросът е най-много хора да се включат в разрешаването им. Чалгата в политиката ще е поредният популизъм, който ще предложи лесни отговори, може би ще спечели голяма подкрепа, но трябва да преминем и през този период.
– През 90-те години в клубовете се свиреше ска, рокендрол, реге, а днес младите звезди правят рап, който е примесен с ориенталски ритми. Ще отмине ли и тази мода?
– Хип-хопът не ми харесва. Мотивацията в музиката понякога не е творческа, а повече лайкове и фенове. Има млади хора от друго поколение, които си харесват подобни песни. Хип-хопът е повлиян от реге музиката, която е жива, но напоследък се възприема малко като „шопинг“. Мол-културата се наложи много бързо през последните години. Хората започнаха да я консумират както телефони и разни коли и предмети, гледат на песните като продукт. Самите изпълнители не са толкова виновни, а предлагат това, което се търси. Чалга и променен хип-хоп няма само в България. Това е явление в световен мащаб. Има възприемане на културата като продукт, което е неизбежно. Изкуството е продукт на човека, въпросът е как останалите хора го консумират.
– Наближават местни избори, бихте ли пели за БСП?
– Не, но въпросът е сложен, защото БСП е законна партия, както трябва да си бъде в демократичните общества. Тя обаче е свързана твърде дълбоко с корените на БКП и с режима на Живков. По някакъв начин тя не успя да скъса с миналото си и да продължи напред. В БСП не се намери лидер, който да поеме вината за нещата, които са вършени по времето на социализма. Едно общество има нужда от лява партия в икономическия смисъл, но БСП изглежда по-скоро крайно дясна, консервативна формация. Самият аз не обичам да се обвързвам с политически партии. Нямам политически амбиции и ви отговарям като човек, който има гражданска позиция. Може би нещата, които говоря, не са точни, но затова не съм политик, а музикант. Затова мога да допускам грешки, защото няма да убия човек. Политиката е отговорна работа, с която отговаряш за милиони хора. Грешните решения, които взимаш, могат да се отразят на поколения напред. Днес плащаме сметките на Тодор Живков. Държавата работеше на кредити. Давам ви за пример „Кремиковци“, а още колко завода има, които днес трябва да издържаме заради политиката на Кремъл? В Шумен беше построена огромна телефонна централа, която днес е гълъбарник. Още през 80-те години започнаха пирамидите. Това ли беше хубавото на комунизма?
– Ако трябва да напишете песен за Владимир Путин, как бихте я озаглавили?
– „Аз знам всичко“. Това е типичното за подобен тип ръководители, които винаги „знаят“ как стават нещата, а всички останали трябва да мълчат и да слушат. Обещава как ще се оправи всичко, но това така и не се случва и в крайна сметка или аз знам всичко, или той.
– Какво си спомняте от Възродителния процес?
– Не знам каква беше причината за тези глупости, защото много се мълчи – кой беше инициаторът и защо това се случи. Много хора одобряваха впоследствие случилото се, но се създаде само разделение между хората, въпреки че се направи опит да се въведе монолитност сред обществото с еднакви имена. За мен е странна личността на Ахмед Доган, за когото съм чел, че получавал нареждания от Кремъл, както някои други политици. Още в началото на 80-те години Андропов е бил наясно, че тази идеология си отива и ще рухне икономически. Един от плановете вероятно е бил именно по този начин, с възродителни процеси, да се раздели обществото, когато дойде краят на строя. Защото знаем, че в мътна вода най-лесно се лови риба. Народът се чепка, а не се сеща да попита кои бяха виновни? Не искаме да ги бесим и да ги наказваме, но поне да се каже кой стоеше зад възродителния процес и да се определи поне до някъде историческата вина. По този начин обществото ще се очисти, както се случи в Германия с хитлеризма. Можеше да има лустрация, както в Чехия, Полша и Унгария. Това е и причината техният преход да се случи по-нормално. Аз бях на 14 години. Можехме да си „избираме“ имена. Моето беше Емил, защото имах братовчед, който също се казваше Ерол и няколко години преди това беше „прекръстен“. Имаше супер силна кампания, че навремето са се сменяли имената и трябва да има „справедливост“. Четох материали, че не е точно така. Комунизмът имаше навика да преправя историята, за да е изгодна на политиката, която води. В момента отново се опитва да се пренапише историята, да се контролира миналото в полза на настоящата политическа конюнктура. Това ще доведе само до изкривявания. Трябва да се мисли преди да се гласува, а не след това.
Източник: Фактор.бг
