Управлението и министрите в частност ще имат ли куража да променят обществените нагласи, или ще се снишават при всяко усложнение
Веселина Седларска
(Позволяваме си да препечатаме тази статия от Редута, поради изключителната й важност и навременност)
Смятам да ви попитам нещо, което според възприетите норми за поведение не е прилично, така че моля социално гнусливите да престанат тук да четат. А въпросът е: ако сте имали малка дъщеричка (може и внучка) как нарекохте половия ѝ орган, когато тя ви питаше как се назовават частите на тялото? Това е нослето, човек има две уши, това е рамото, коремчето…, а онова място под коремчето, което всеки ден се мие, чисти със специални детски кърпички, подсушава, пудри или маже с чуждестранните наследници на крем „Здраве“ – него как го наричахте, когато се налагаше да се спомене при целодневните телесни грижи за малкото момиченце? Ами…, никак. То си няма удобно за споменаване име – замисляли ли сте се някога за това? Ако сте имали момиченце – със сигурност. То е неназовимо, несъществуващо, да си затворим очите – като слепи, да не го споменаваме – като неми. То е непризнатата част от тялото, покритата с мълчание, натоварената с неудобния товар на срамното, мръсното.
Всичко онова, което съответства на изявление: „В СССР секса нет!“
В Перник обаче решили да обяснят на деца, че има такова нещо като сексуално насилие и как да се пазят от него. Тук трябва да се замислим, че това не са децата от онова поколение, чийто връх на сексуално образование беше да откраднат от нечия библиотека за малко и набързо да разгледат картинките в книгата „Мъжът и жената интимно“. Това са деца, които имат всичко случващо се по света в джоба си. Телефоните им казват и показват неща, които родителите не могат да си представят дори в най-големите си опасения. Същи тези информирани за всичко деца обаче не знаят елементарни неща. Например това, че телата са техни, лично техни, и те не само имат цялото право, но и са длъжни да ги защитават. Никой – бил той авторитетен човек или просто по-силен от тях възрастен, няма право да посяга на телата им. Обикновено с такива неща започват тези обучения като пернишкото. Искам да напомня, че това са същите деца, за които сега се подготвя програма и учебник по религиозно образование. В религиозното образование пък се започва с лекцията за непорочното зачатие на Дева Мария. Ами ако децата попитат: А какво е порочно зачатие? Тук ви чувам как се смеете, защото знаете, че децата на 10 години са наясно поне отчасти с небожественото зачатие. Точно затова се правят образователни програми, за да може децата да знаят тези неща без недомлъвки, със социално приемливата терминология и най-вече как могат да разпознават насилниците и да се пазят от тях. Така е била целта и на програма „Таралежи“ за деца от 9 до 11-годишна възраст в едно пернишко училище. Таралежите се раждат без бодли, но някой трябва да им помогне да им пораснат бодли, за да има как и с какво да се опазват.
Но напоследък там, където има деца и нещо, което цели да повиши сексуалната им култура, винаги ще се намери някой бдящ, който с гръмовен шум на разбеснял се пророк ще опищи света колко застрашени са българските деца от подобна просвета. Особено след истерията, предизвикана от несъществуващата стратегия на детето и след измислиците на тема Норвегия, а напоследък и Канада.
Във великата пернишка трагедия пророкът носи подобаващо име, той се нарича „Светлината на Исус“. В греховното човешко битие той е познат като Николай Ненчев, а жена му – Дима Ненчева, известни като основатели на проект за „течна демокрация“, който се нарича „Български суверен“. Дима Ненчева си няма божествено име или поне още не го е получила, но на читателите на проекта тя е представена като непрестанно споменаваната от световноизвестни проницатели жертвоготовна и отдадена на всенародното дело жена. Както се вижда имаме си работа с жена с размах. Семейство Ненчеви са наясно какво се случва в Канада и го разказват: случва се това, че децата се извеждат от семейството си, дават се на приемни семейства, където приемните бащи изнасилват и забременяват момиченцата още преди първата им менструация. Какъв мозък е съчинил този канадски хорър ми е трудно да си представя. Покрусени от тези световни тенденции сем. Ненчеви са решени да не позволят в България да се случат такива неща, защото България не е просто някаква си Канада, България е избрана да бъде духовен център на света. В Пернишки мащаб въображението на Дима Ненчева рисува несъстояли се сюжети. Според нея децата били принуждавани да рисуват полови органи, да се целуват и да извършват други такива престъпления в областта на джендър технологиите. Самата Ненчева не е родител на дете, участващо в програмата. Родителите на деца, обхванати от проекта, твърдят, че са доволни, децата не са принуждавани да вършат нещата, описани от Ненчева. Но бомбата е хвърлена.
Всичко това дотук е доста обикновено.
Проекти за сексуално образование е имало и ще има. Луди хора също винаги е имало и ще има. Така че – нищо интересно. Интересното всъщност започва точно в този момент, когато една телевизия представя конфликта, като се грижи повече за сеира, отколкото за собствената си професионална отговорност. И какво прави в случая просветният министър Красимир Вълчев? Първо: спира обучителната програма. Второ: Обещава дисциплинарно наказание на началника на РУО – Перник Ваня Коконова. Програмата се подкрепя от психолога и директора на училището, както и от болшинството родители. Но министърът я спира. Защо? Защото нямало еднозначно мнение сред родителите. За обикновените читатели това може да не значи нищо, но за един министър то значи всичко. Просветният министър Красимир Вълчев много добре знае, че колегата му Бисер Петков, доскорошен социален министър, си отиде скорострелно, защото не беше осигурил еднозначно обществено мнение по въпроса за закона за социалните услуги.
И ето тук започва най-важното: като цяло управлението и министрите в частност ще имат ли куража да променят обществените нагласи, да действат в съгласие с ценностите на времето и в интерес на развитието, или ще се снишават при всяко усложнение, особено ако то идва от православната църква, евангелски проповедници или, както в случая, от психари, изживяващи се като „Светлината на Исус“? Или вече е късно да си задаваме подобни въпроси, защото положението е необратимо. На управляващите им трябваше прост народ, за да го управляват. Създадоха си прост народ. Но пък сега не могат да управляват, защото простият народ пречи на всяко управленско решение. Този, на когото му хрумна, че прост народ се управлява по-лесно, явно не е бил наясно, че и простотията трябва да е в поносими размери. А у нас тя май вече е с непоносими.
