Правителството използва лятото за нова офанзива по отношение на цените, като пусна за обществено обсъждане методиките за справедливата стойност и за преценка на икономическата обоснованост на увеличението на цените.
Двете методики, натоварени с формули и научен външен вид, играят ролята на своеобразни административни клещи върху ценовите решения и поведението на големите търговци. При първата методика държавата създава собствен ориентир за „справедливото“ ценово равнище. При втората вече се отива стъпка по-далеч: когато търговецът увеличи редовната цена, увеличението трябва да бъде поставено в пряка и съразмерна причинна връзка с определени икономически фактори.
И двете методики търпят множество критики от структурен и технически характер (виж „Справедливата цена: спомени от народната република“). Големият проблем в този „научен“ подход към контрол върху цените не е в това, че Министерският съвет определя цената на киселото мляко. Не я определя. Проблемът е, че държавата изгражда паралелна система за оценка на пазарните цени, в която едновременно конструира ориентир какво е „справедливо“ ценово равнище и изисква от търговеца да доказва защо се е отклонил нагоре от собствената си цена.
При първата методика рискът е лошият модел да произведе лош ценови ориентир. При втората рискът е по-дълбок: дори добре изпълнената методика пак ограничава пазарния процес, защото предполага, че увеличението на цената се нуждае от обективна, документируема и количествено съразмерна причина. Дори безспорно покачване на разходите за труд или енергия не е достатъчно, ако не може да се сведе до два цента покачване на цената точно на това кисело мляко. А защо два цента на млякото, а само един на хляба?
Има ли въобще на пазара място за предприемачески решения или всичко е само форма на счетоводство и отнасяне на разходи към определени процеси? Правителството изглежда не разбира, че пазарната цена не е просто възстановяване на разходи. И не работи като автоматичен pass-through механизъм. Тя е и сигнал за недостиг, риск, очаквания, алтернативна цена на капитала и предприемаческа преценка. И заедно с това е сигнал от насрещната страна в пазарните отношения – повишено търсене, нараснала покупателна сила на доходите, промяна в предпочитанията или дори модата и настроенията на потребителите. Част от тази информация по дефиниция не съществува във фактура, ведомост или формула.
Държавата се опитва да превърне предприемаческото решение за цена в документално доказуемо счетоводно равенство. Подобни административни клещи са политически примамливи, но икономически опасни – както за търговците и производителите, така и за потребителите.
На пазара вече се наблюдават казуси вследствие на приетите промени в Закона за защита на конкуренцията по отношение на нелоялните търговски практики, където свръхдетайлното регулиране на отношенията между доставчици и търговци създава риск да затрудни достъпа до пазара именно на българските производители, които регулацията цели да защити. Сега се задава и втора порция казуси – този път с новите методики за цените. Цените формално остават свободни. Все по-малко свободни обаче остават решенията как и защо да бъдат променяни.
Източник: Институт за пазарна икономика
Публикувано съгласно указанията на Economic.bg
