Причината за появата на захарна болест се крие винаги в нарушеното съотношение между нуждата от инсулин и наличните количества ефективен инсулин. Дефицит може да настъпи тогава, когато се изразходват твърде големи количества от хормона или когато инсулинът е загубил действието си (инсулинови антитела; преобладаване на антагонистичните хормони), респ. когато задстомашната жлеза отделя не напълно ефективен инсулин.
Зачестяването на захарната болест се дължи на различни причини. Погрешно ще бъде обаче от тази увеличена честота да заключим, че е настъпило всеобщо влошаване на здравословното състояние на хората и да обвиняваме т. нар. „цивилизация“ за намаляването на защитните сили срещу голям брой болести („болести на цивилизацията“). Няма съмнение, че покачващият се жизнен стандарт, нарастващото прехранване и липсата на движения благоприятствуват появата на захарната болест. Но безспорно това не е единствената причина.
Все още се водят оживени дискусии сред учените по въпроса за наследствеността при захарната болест. Доказано е, че в някои семейства по-често се срещат диабетици, и че при диабетични родители възможността детето да заболее още в ранна възраст от захарна болест е значително по-голяма. От друга страна, не всеки потомък на един диабетик заболява от тази болест. Затова се предполага, че предразположението към захарна болест, възможността да се заболее се предава чрез наследствени фактори. Но начинът на живот, външни влияния и други фактори в края на краищата решават дали захарната болест действително ще се прояви. Към тези външни фактори със сигурност спада и голямата консумация на въглехидрати (сладкиши), както и общото прехранване. Можем да си представим — при все че сравненията винаги куцат — че островните клетки се претоварват и „изтощават“. Тази представа важи поне що се отнася до диабета на възрастните. Защото ние различаваме поне две форми на захарна болест: диабет на детската и юношеската възраст (ювенилен диабет) и захарна болест, която настъпва едва в напреднала възраст (старчески диабет). Ювенилният диабет е вродено заболяване, което по правило протича по-тежко, с изразени симптоми, но по принцип се лекува по същия начин, както и диабетът на възрастните.
Съществуват различия и по отношение тежестта на заболяването. Покрай тежкия манифестен диабет се срещат и форми (нарушен въглехидратен толеранс — често се означава още като латентен, респ. потенциален диабет или предиабет), при които нарушението в оползотворяването на захарта се проявява само от време на време и при определени натоварвания.
Покрай прехранването като една от причините за зачестяването на захарната болест трябва да се има пред вид и това, че с увеличената продължителност на живота — повече хора достигат по-дълбока старост — броят на възрастните диабетици неминуемо нараства и от статистическа гледна точка. Освен това посредством целенасочено издирване на диабетиците (с помощта на тест-книжки) ранните форми на заболяванията се откриват още в безсимптомния стадий и по този начин общият брой на болните се увеличава.
0,1 % захар
в разтворено състояние в кръвта
Симптомите, оплакванията и терапевтичните мероприятия при диабета лесно се обясняват, като се изхожда от причинното нарушение. Кръвта на човека съдържа около 0,1 % захар в разтворена форма. Тази кръвна захар се транспортира до всички клетки на тялото и им служи като гориво за добив на енергия. В черния дроб и в мускулатурата кръвната захар се превръща и в запасна форма (гликоген), така че захарта в кръвта винаги трябва да се разглежда като „транспортна форма“. Инсулинът регулира количеството и използуването на захарта. Благодарение на неговото действие се улеснява навлизането на захарните молекули в клетката, спира се отделянето на захарта от черния дроб и мускулатурата и по този начин се поддържа едно нормално ниво. Ако количеството на инсулина не е достатъчно, кръвнозахарното ниво се покачва. То може да достигне стойности, десетократно по-високи от нормалните. Тъй като в бъбреците кръвта се филтрира, в първичната урина също се съдържа повече захар. Една част от нея се резорбира обратно, но при такива високи концентрации бъбрекът не е в състояние да резорбира напълно цялото количество. Затова с урината се отделя захар. Докато в кръвта захар (до една определена горна гранична концентрация) трябва да има винаги, и то поради посочените физиологични причини, появата на захар в урината винаги е патологична находка. Но с урината захарта не може да се отделя „чиста“, а само под формата на разтвор, което означава, че заедно със захарта организмът губи и течности. Кръвта като че ли се сгъстява, т.е. организмът сякаш се опитва чрез отделяне на колкото може повече течности да намали повишената концентрация на захарта.
Като резултат от този регулаторен механизъм болният от манифестен диабет изпитва силно чувство на жажда. Той пие много повече течности, отколкото преди да заболее. Като резултат настъпва повишено уриниране (полиурия). Дори и нощно време — подобно на сърдечно болния — той ходи редовно в тоалетната. Чувството на жажда и честото уриниране много пъти са първите симптоми, които се наблюдават при един диабетно болен.
Тъй като диабетикът непрекъснато губи през бъбреците своя носител на енергия — глюкозата, той се лишава от голямо количество хранителни вещества. С урината диабетиците понякога отделят дневно по 500 г и повече захар. С това се обяснява обстоятелството, че болният бързо отслабва на тегло,.„изсъхва“, губи своята работоспособност. В такива случаи се касае обаче най-често за млади диабетици, докато по-лекият старчески диабет (последица от прехранване!) обикновено настъпва при по­пълни пациенти; затова понякога преобладава становището, че диабетно болните трябва да бъдат с наднормено тегло.
Повишеното съдържание на кръвна захар дава и други последици. Съдовите стени се увреждат, обмяната на веществата в нервите се нарушава, появява се досаден сърбеж по кожата, възникват трудно оздравяващи кожни инфекции (циреи), защитните сили на организма намаляват и много други.
Тъй като при недостиг на инсулин антагонистичните хормони, например тези на надбъбрека, преобладават, от мастните депа започват да се отделят повече масти в кръвта. Поради липсата на инсулин телесните клетки (въпреки повишеното съдържание на захар в кръвта) не получават достатъчно въглехидрати като гориво, така че за добив на енергия оползотворяват мазнините. По този начин се образуват разградни продукти на мастната обмяна, които водят до подкиселяване на кръвта (кетоацидоза). Тези киселини (ацетоцетна киселина, бета-хидроксимаслена киселина) се отделят и с урината. Появата на ацетон в кръвта (кетоза) причинява ясно доловима „плодова“ миризма от устата, защото тези субстанции в малки количества се съдържат и в издишания въздух.
Атипичните продукти на обмяната на веществата и силното подкиселяване на кръвта обуславят значителните нарушения във взаимодействието на йони, киселини и основи в телесните течности. Като резултат от нарушената обмяна (изхождаме винаги от случаите, при които не е проведено лечение) се стига до припадъци, общо отпадане на организма, дори до смъртен изход (диабетична кома). С въвеждането на инсулиновата терапия обаче тези случаи вече са много редки и не представляват неотменната съдба на всеки диабетик.
След като познаваме причинните нарушения, ясни ни стават следните три терапевтични принципа:
1. Регулиране на приемането и изразходването на захар (диета с точно изчислен дял на въглехидратите, поощряване на всякакъв вид физическа активност).
2. Стимулиране продукцията на инсулин (напоследък стана възможно и с помощта на таблетки), освен това движение и мускулна дейност.
3. Прилагане на инсулин (инжекции!).
От голямо значение за диабетика е спазването на диета с точно изчислен дял на въглехидратите, респ. с количество въглехидрати, определено чрез сравняване със съответно количество хляб („хлебна единица“). Ако се спазва предписаната диета, остатъкът от инсулина ще бъде достатъчен, за да се поддържа кръвната захар на едно приблизително нормално ниво. Същото се отнася и до физическата активност. При съответен начин на живот болният от захарна болест може следователно да няма никакви оплаквания. Професор Кач, един от основателите на съвременната диабетология, говори за диабетика като за „условно здрав“ човек.
Както при повечето заболявания, и тук пациентът сам държи в ръцете си решаващите фактори и може чрез активно сътрудничество да допринесе за подобрение и стабилизиране на здравословното си състояние и за предотвратяване на усложнения.
През 1921 г. канадските изследователи Бест и Бантинг успяха да докажат, че животинският инсулин е в състояние да намалява кръвната захар при човека. За това постижение те получиха Нобелова награда. От тогава насам милиони хора по света са лекувани с животински инсулин. Но прилагането на инсулин не може да отмени редовния начин на живот. То съвсем не означава, че този диабетик може да захвърли диетичния си план и вече няма нужда да съблюдава своите „хлебни единици“.
Не само обичайната тръстикова, респ. цвеклова, захар представлява въглехидрат, който има нужда от инсулин, за да бъде оползотворен. Към тази група спадат и другите видове захар, скорбялата и т.н. Понятието захар тук се употребява в по-широк, отколкото в „търговски смисъл“, т.е. пчелен мед, малц, сироп и други сладкиши също са захари и затова на диабетика се разрешават само в ограничени количества. Но съществуват подслаждащи вещества, както и други видове захар (диетична захар), които не участвуват във въглехидратната обмяна и по тази причина могат да се използуват от диабетика като съставна част от диетата му.
За да могат да се сравняват помежду им отделните хранителни продукти и по този начин да се дават на болния от захарна болест известни нормативи при съставяне на диетата му, беше създадено понятието хлебна единица, респ. въглехидратна единица. Тъй като никой — дори и диабетикът — не може да живее съвсем без въглехидрати, лекарят назначава определен брой въглехидратни единици, т.е. определя една диета, която насища, без да нарушава равновесието между нуждата от инсулин и остатъчната секреция на хормона, респ. количеството на ежедневно инжектирания инсулин. И така съвременната диабетична диета в никакъв случай не е лишена от въглехидрати, напротив, тя е дори относително богата на въглехидрати, но бедна на концентрати като за­хар.
1 въглехидратна единица —► 10 г глюкоза
Диабетиците, които получават инжекции с инсулин, при грешки в диетата, при инжектиране на твърде голяма доза или при необичайно натоварване могат да изпаднат в шок. Шокът представлява обратното състояние на диабетичната кома. Той настъпва тогава, когато кръвната захар спадне под един критичен праг. Пациентът може също да е в безсъзнание, но в този случай той е напрегнат, силно възбуден, мускулите му са твърди, издишаният въздух не мирише на ацетон. Чрез бързо даване на захар (но не и на болен в безсъзнание!) шокът може да се преодолее.
Обикновено диабетиците носят със себе си паспорт, в който са отбелязани както заболяването, така и начинът на лечение, и името на лекуващия лекар. Ако случайно попаднем на човек, изпаднал в безсъзнание, трябва да помислим и за тази възможност и да потърсим между документите му подобно указание (такъв паспорт притежават и други болни, например носителите на пейсмейкър). Целевата информация ще ни улесни при оказване на помощ.
Към диабетиците трябва да се проявява разбиране от страна на околните. Не е нужно да се подчертава, че когато ни идва на гости такъв един болен, няма да го насилваме да яде от забранената торта или по друг начин да наруши диетата си. Това се отнася особено много до децата.
В съвместно сътрудничество между лекари, научни работници по храненето и определени клонове на индустрията междувременно беше създадена една широка палитра от диетични хранителни продукти за диабетици: като се започне от нетлъсти видове салами и се стигне до мармалади със сорбит, сладкиши и питиета като шампанско и бира за диабетици. И така захарната болест не осъжда пациента на лишаване от всички кулинарни удоволствия. Необходимо е да бъде само малко по-разумен, което по отношение на храненето и без това не е излишно.