Към човечеството
Сред лято е, а е студено.
И все вали, вали, вали…
Човечество оварварено,
какво на този свят делиш?
Не ти ли дотежа сърцето
с живот, от зима по-суров?
Ти още вярваш в Жулиета,
но стреляш в нейната любов.
И пада тежко като камък
грехът на Ева, сляп и сам,
за да си има своя драма
благословеният Адам.
Човечество, не е ли време
да се изправиш с порив чист?
Аз знам, че в тебе още дреме
един щастлив идеалист.
И между смърти и палачи
подрежда всеки смисъл нов:
реши ли този свят да плаче,
поне да плаче от любов…
Ники Комедвенска
