ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 37, 1990 г.
НИЕ, ДОНКИХОТОВЦИТЕ…
Ние, Донкихотовците, мислим, че за да бъдем щастливи, трябва около нас да има и други щастливи хора, за да бъдем свободни – трябва да сме сред свободни хора. Ние сме убедени, че можеш да бъдеш добър само ако си при добри хора. Убедени сме, че равенството в бедността е толкова несправедливо, колкото и неравенството в богатството. Обичаме уважението. Уважаваме обичта. Ние, Донкихотовците…
[ad id=“225664″]
Много сериозно обаче се питаме: какво трябва да се стовари на главата на човека, за да се измени начинът му на мислене? Колко трябва да мълчи човек, за да се отучи да говори? Колко време трябва да таи омраза в сърцето си, за да не може никога повече да обича? Колко лъжи му трябват, за да престане да вярва? Колко трябва да бъде мачкан, за да бъде смачкан?
И нещо много важно за нас – оцелява ли донкихотовщината на смачкания? Как да се съхрани тя, милата донкихотовщина, когато ледът на хладната пресметливост вече пари по бронята? Не е ли време да спуснем забралото, да вдигнем копието и да сръгаме бедния Росинант! „Свободата Санчо…”
Духът на Левски, непогребан, броди…
Не знам какво стана с онзи призрак, който бродеше из Европа през 1848 година, но той беше и си остана призрак. Стига са ни плашили с него! Ние сме грамотни хора, или поне се мислим за такива, в края на второто хилядолетие от Христа, и не вярваме в призраци! Но така ни учеха, упорито и дълго ни учеха да вярваме беззаветно… Чувате ли? БЕЗЗАВЕТНО! Без чий завет? Без завета на дедите? Защо?
[ad id=“263680″]
Поеха ни от деца. Извън авторитета на „другарката” още в пионерската организация ни сочеха „баткото” от комсомола, който отговаря за нас. А той за нищо не отговаряше, той само ни ръководеше, според спуснатия от още по-горе план. Разбирам този план да беше негов, тогава щяхме да имаме работа с лидер, но не, той лидер не беше, а само „винтче”, „гайка” или дявол знае каква бурмичка от общата, тоталната машина за формиране на мисленето, следене на изпълнението, стимулиране на послушанието и изпълнение на наказанието. Нищо не можеше да излезе извън програмата на машината. А това беше стара, допотопна, износена машина, която някога, някъде (не в България) бе измислена и наложена без предварителни проби, без съобразяване с хора, с реалности, с условия. Рендосваше умовете тая машина, формираше душевности, но най-важното – установяваше в нас, във вътрешностите ни, в костите ни, в гена ни уникалната диалектическа двойка категории: „партийно” – „антипартийно”. Всичко започваше и завършваше с това – поведението ни, работата ни, изкуството ни, морала ни, любовта ни. Висше ценност се оказаха не умението, майсторството, професионализмът, оригиналността, художественото мислене, не – над всичко беше партийността и нейната тясна клетка – социалистическият реализъм…
[ad id=“225664″]
Спомням си в гимназията (извинете, в ЕСПУ) как учителят ни по литература (мир на праха му) ни втълпяваше „грешката на Вазов”, как неговият дребнобуржоазен произход му пречел да се издигне до истинските класово-партийни критерии. И ето – героят му, Бойчо Огнянов, вместо да върши последователно революционната си работа, си позволява да се влюбва в някоя си Рада с буржоазната фамилия Госпожина… Ако не научехме добре този урок, ако не изобличахме г-на Вазова, нямаше да минем в ІХ клас. А после идваха Х, ХІ, матурата… Да беше само това! Идваше най-страшният изпит в първи курс на ВУЗ-овете по изкуствата – „История на БКП”. Спомням си един мой колега във ВИТИЗ, който в продължение на три години всеки четвърт к се явяваше на този изпит и така и не знам дали въобще успя да научи историята на КП. А беше добър студент и днес е известен актьор. А после, после идваха: „История на КПСС”, „Политикономия”, „Диамат”. Даже естетиката, която учехме, не бе просто „Естетика”, а „Основи на марксистко-ленинската етика”. Толкова я и научихме тази естетика, останахме си до основите й. затова и цялото ни изкуство и култура са такива – по-ниски от тревата, затова и кръгозорът ни е такъв – нисък, плосък, тесен. Четяхме послушно учебника (а то в края на 50-те и началото на 60-те години нямаше и какво друго да се чете), плюехме и заклеймяхме западните естети, възхвалявахме и почитахме соцреализма, стараехме се… за да завършим, за да вземем диплома за висше образование.
[ad id=“236999″]
След това, ако някой от нас се захванеше с научна работа и пожелаеше да стане аспирант, пак първата му среща беше с марксизма-ленинизма – философският минимум, без който не може да се направи ни крачка! И пак започвахме: „Един призрак броди из Европа…” Но пред очите ни, отворени от суровата практика, бродеха и други зловещи неща. И ние се питахме, дълго се питахме. И сега се питаме. И вероятно още дълго ще се питаме, защото, уви, така сме възпитани да не можем да вземем независимо решение, даже когато сме напълно убедени в правотата си, да не можем да противоречим на началника, даже когато това е в негов собствен интерес. Превърнаха ни в послушни изпълнители.
И ето го изворчето на прословутия сив поток в стопанството, в икономиката, в литературата и изкуството, в целия ни духовен живот: униформата вътре в нас, безпокойството да не се отличаваш от утвърденото, канонизираното, шаблонното. Пишехме и пеехме в разпоредения мажорен стил, съпоставяхме добрия с по-добрия и клеймяхме буржоазните остатъци у нас и капиталистическите отрепки вън. И след като 20-30-40 години, цял един човешки живот се влачиш по затворения кръг на конския кладенец, с капаци на очите и тампони в ушите, сега, когато пред нас е… СВОБОДАТА, САНЧО… ние не знаем какво да я правим. Тя ни плаши със светлината си, с ехото си, с безбрежността си. То ние не познаваме правилата и законите й, нрава й! Тя, свободата, е Буцефал, а ние сме свикнали с ръбестия гръб на кроткия Росинант. И ето ни – едно осакатено поколение, което стои „на попрището жизнено в средата” и се пита: „Да спуснем ли забралото или не?” И все пак, с вътрешната увереност на нови Донкихотовци трябва да кажем: „Свободата, Санчо, свободата…” Защото – огледайте се, българи – не призракът на комунизма, не! – духът на Левски, непогребан, броди из България! Свободата, господа, свободата!
Емил КАПУДАЛИЕВ
