Красимир Койчев ще отбележи своята 70-годишнина на 16 юни, празнувайки също половин век на сцената и 30 години от създаването на неговия частен театър „Коко“. Тържеството ще бъде на 22 юни от 18,30 часа в театралния салон на Регионална библиотека „Захарий Княжески“, където Койчев ще представи и новата си книга.

ЗАРАТА разговаря с твореца и политика за изминатия от него път, за миналото и съвремието, за изкуството и позицията, за това кой е той всъщност:

– Г-н Койчев, какво е включено в новата Ви книга?

– Като повечето неща в живота ми, тази книга отново е импровизация. Включени са 160 стихотворения, 40 епиграми два къси разказа и пет пиеси за куклен театър. Обикновено книга не се прави така – знам, но точно това съчетание изразява онова, което правя в живота си и от живота си. Импровизация ще бъде и самото представяне – всеки присъстващ, ако желае,  ще може да каже нещо добро, или пък не. Важно е да се говори, важно е да си говорим. Мълчанието е лошо нещо. Всички виждаме, колко е пагубно това, че у нас на творците им липсва позиция. За мен Христо Ботев е най-великият поет не само на България, но и един от най-великите в световен мащаб заради три равностойни по значения неща: ярка и ясна позиция, талант, гениален поетичен усет да създаде стиховете си като структура, форма и позициониране, идентични с тези на народните ни песни и по този начин всяка негова дума не да се усеща, а да се влива и движи директно в кръвоносната система на всеки българин. Тези неща не се учат. Има личности, които просто се раждат велики.

– Как стигнахте до идеята да създадете „Коко“? Разкажете откъде и как тръгна тътят Ви към изкуството?

– След казармата, още хлапак, започнах работа като стажант в Драматичен театър – Димитровград. По това време режисьор там беше големият Руси Карабалиев. Имах невероятния късмет да се уча от актьори като Борис Луканов, Стоян Стоев, гениалната актриса Уляна Стойчева. Там направих ролята на Сандо в „Светая Светих“ – постановка, която тогава обра всички награди. Постановката бе заснета и излъчвана в тогавашната рубрика „Телевизионен театър“ – имаше такава всеки понеделник. Невероятна школа!

После във Военен театър-Сливен направих най-трудната роля в живота си – тази на Спаргър от  „Децата на Кенеди“ на Робърт Патрик. Нямах никакъв опит. Нямах още и сценично образование, а заедно с непрестанното присъствие на сцената, трябваше да изградя и образ на човек с нетрадиционна сексуална ориентация. Уплаших се. Тогава актьорът Любо Павлов страшно ми помогна. Каза, че ще ми покаже автентичен образ в заведението – просто да го наблюдавам. Така научих за Жоро-фотографа. Окрадох го гози човек до последно – всички жестове, мимика, начин на комуникация, пластика. И се получи образът. Тази трудна роля ми даде самочувствие, че мога да творя. После ме приеха във ВИТИЗ и пак безумен късмет! Бях в класа на Димитър Стоянов, преподаваше ми и великата Юлия Огнянова. Димитър Стоянов ни обеща да ни научи на театралния занаят и го направи до последния детайл. Йлия Огнянова ни отвори път към цялата вселена от творчество, извън единствената тогава общопризната система на Станиславски. Между другото огромно мнозинство от теотралите ни и до днес се движат само и единствено в рамките на Станиславски и това осакатява, създава скука, създава актьори, които не успяват да се реализират извън България. Единици от актьорите и режисьорите ни се измъкват от тази клопка на Станиславски – успяха Тодор Колев, Крикор Азарян, Мария Бакалова. Чарли Чаплин не играе по Станиславски, Луи дьо Финес – също, както и другите големи.

– Каква е системата на частния Ви театър?

–  „Коко“ е уникален, мобилен, отворен. С изцяло затворен цикъл на работа е. Синтетичен жанр, който съдържа пантомима, клоунада, драматичен театър, куклен театър, шоу, участие на публиката, импровизации. Авторски тип театър със собствени драматизации и драматургия и постановъчна режисура. Всички пиеси, играни от нас са написани от мен. „Коко“ е сигурно единствения театър у нас, който има 150 комплекта клоунски костюми. А да си клоун е трудно, не са много актьорите, които могат да бъдат клоуни. Да си клоун, означава здраво да можеш да смачкаш собственото си АЗ, егото си, да се поставиш сам под нивото на публиката. А целта е велика – целта е да заставиш публиката да мисли вместо теб. Да я принудиш да мисли! Защото според мен не е работа на на изкуството да дава сдъвкани отговори. Работата на изкуството е да задава въпроси!

„Коко“ е сигурно и единствения театър у нас, който никога не е ползвал държавни, общински, областни и т.н. обществени средства през всичките 30 години. Започнахме от един гараж, който купих и обзаведох със сцена. Гостуваме в детски градини и училища в Стара Загора, а и в цяла България. Когато освещавахме театъра (гаража), отецът ме попита каква ми е идеята. Обясних му, че искам в пряко общуване и диалог с децата да ги уча да мислят, съчувстват, да бъдат честни и благородни, а всяка премиера ще бъде безплатна в Дом за деца, лишени от родителска грижа. Отецът изненадано ме погледна и каза: „За такава кауза, Бог непременно ще ти помогне“. Така стана. Помага ни. Веднъж дори се намери един бизнесмен – собственик на неголям бизнес, който като разбра, че играем премиерите безплатно за деца, които иначе не могат да посетят театър, заплати 5 постановки за пет дома. Вярно, само един е досега, но пък е бялата лястовица – надежда има за всички ни, когато се появи поне една бяла лястовица.

– А политиката – от СДС до днес?

– Занимавам се с политика, защото тя – политиката се занимава с мен от преди да се родя още. Баща ми лежал в затвора като политически затворник. Единият ми дядо е съден от т.н. Народен съд. Другият ми дядо – царски офицер с две висши образования, едно от които от „Сорбоната“, владеещ 7 езика, бавно го смазаха с тормоз пред очите ми, не му даваха да работи. Не са го убили само защото им е трябвал да войди войска в най-горещите точки при участието ни във Втората световна срещу Германия след 9 септември 1944 г. В първите дни го търсили да го убият, но той запрашил в обсерваторията на Черни връх при свой приятел метеоролог, а после като го арестували, вече бил назначен в армията. Имало е протести, че е царски офицер, но главнокомандващия Първа българска армия (по време на втория етап на войната в Унгария и Австрия) генерал-лейтенант Владимир Стойчев, с който дядо  ми е бил приятел, заявил: „А кой ще води войските ни в бой, вие ли?“. Така оживява. С други думи, с политика съм закърмен и с желание политиката да води обществото ни максимално далеч от всякякъв тоталитаризъм.

Какво мисля за съвременната ситуация ли? Ами мисля, че светът ни е изправен наистина пред голямо предизвикателство. В човешката история винаги е загивала една голяма империя в едно време и винаги е имало само един луд във върховната световна власт, или както при Сталин и Хитлер – един срещу друг. Сега са двама, че и повече и то по-скоро от едната страна. Трудно време.