Пъхтеше мечката подир мечкаря рошав. –
Не бе ли кукла тя, покрита с меча кожа?!
Незнаен вятър сред града ни я довея
след просяшка гъдулка дзънкаща пред нея.
Развеждаше я с много къс синджир
съдбата ѝ.
Подхвърляха бонбони с вик и смях децата,
невръстни паленца я джафкаха свирепо,
пък тя – по зла свирня играеше нелепо.
Не знаеше къде нощта ще я завърже,
къде ще схруска пак парчето хляб набърже.
Все тоя залък мил с кора окаменяла!
Към него всяка твар послушно е вървяла…
А можеше като из облак да се спусне
и с див балкански рев земята тъй да друсне,
че зъб – светкавица! – гъдулката да стрие.
И не бездарен звън, а гръм един да я убие!..
Из „Из птици в нощта“
