ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 45, 1989 г.
ЧОВЕЩИНАТА – ИМА ЛИ Я?
„ИМАМ НУЖДА ОТ ПОДАДЕНА РЪКА…”
Животът ми е толкова странен и объркан, че не знам откъде да започна. На 26 години съм, а вече не ми се живее. Не обвинявам само другите за това, и аз имам грешки. Мама беше болнава, татко пиеше много, растях в мрачна обстановка – плач, кавги, разправии, побоища. Имах нужда от ласка, получавах навиквания и шамари. Подирих спасение при приятелите, те ме подвеждаха. Гледам –хората има това, имат онова, аз – нищо. Говоря за децата на тогавашната ми възраст. Затварях се в себе си и избягвах другите, нямаше радост в дните ми. За мен като дете радостта беше във велосипедите – всичките момчета имаха, на мен кой да ми купи? Защо е така, не знаех, но като гледах, че другите имат, а аз нямам, това започна да ме дразни и не ми оставаше нищо друго, освен да почна да крада велосипедите и да се разхождам с тях. Един път, втори… Знаете какво следва – детска педагогическа стая! ТВУ …Пък и никой не се интересуваше от мен. Мама почина, татко още повече се пропи. Всичките си неудачи изкарваше на мен… Едни от хората ме съжаляваха, но само на думи, други ме нагрубяваха, обявиха ме за непоправим и аз станах такъв. След ТВУ и казармата заминах за Коми (СССР) да работя. Разболях се и се върнах. Татко обаче продал къщата, пропил парите, а аз нямаше къде да живея. Никой не се заинтересува от мен. Старата ми „любов” към велосипедите отново се прояви – с приятели откраднахме една кола, возихме се, после ме натопиха и вината легна единствено върху мен. А за ментова не беше кражба, не зная как да го обясня – беше като в детските ми години: направих го от безизходица и увлечение по движението… Да, знаех, че е незаконно, не възразявам на присъдата, но защо другите, които имаха всичко, ме оставиха сам, защо всичко хвърлиха на моя гръб, защо ме предадоха по този начин и загърбиха отговорността, която по равно трябваше да делим? Човешко ли е това? Лежах десет месеца в затвора и там премислих всичко – разбрах и реших така повече не бива! От края на август тази година съм на свобода, решен твърдо да живея другояче. Но как става това? Нямам дом, нямам дрехи, нямам какво да ям. Вечер съм гладен, сутрин – също, постоянно. Отивам у сестрата, родната – тя ме гони, затваря вратата и вика: „Махай се, за тебе няма място тука”. Брат ми – също. Разбих му мазето, взех един радиоапарат и го продадох, за да не умра от глад. Викам си, не крада, брат ми е… На всичкото отгоре загубих паспорта си (че то къде ли не спя!) и не мога да започна работа веднага. Сега работя в АПК „Загоре”. Тракторист съм, имам документ за правоспособност. Спя обаче където намеря – на гарата, по пейки, в една стаичка в АПК-то. Но става студено, настивам лесно, а нямам завивка, топли дрехи. Търся квартира, но искат предплата, а аз не съм получил още заплатата. Други като чуят, че излизам от затвора, ми показват пътя, като че ли съм убил човек. Зная, трябва да работя, за да оправя положението си, но не мога да стъпя на крака. Приближаващата зима ме плаши най-много. Отчаян съм… Разбирам сега колко лесно човек може да се отчае и да тръгне по стария път и колко е трудно сам да прекрачиш междата към честния и истински път в живота. За това е нужно малко, но и много – дали не забравихме най-важното на този свят: думичката „човещина”? Не изчезна ли тя, не се ли скри далеч от нас? А на един отчаян човек като мен може да се помогне само с едно нещо: с вяра и уважение!
Вече бягам от всичко, защото зная приятелите и момичетата харесват красивите, силните, – с коли, с вили, а аз нямам нищо. Но имам нужда от подадена ръка, за да водя пълноценен живот, да съм полезен на себе си и обществото. Би ми се искало за моя окаян живот да се направи филм, в който да се разказва за една съдба, забравена от човещината и уважението. Това е истината. Много боли, когато загубиш всичко!
Стефан Лазаров Атанасов
временно живеещ в АПК „Загоре” – ПУЦ Стара Загора
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА: Признаваме, че когато подхванахме дискусионната тема за човещината – има ли я или не във всекидневния ни бит, – че очаквахме това писмо на Стефан. Не очаквахме, че може да има, макар и единични, такива случаи: да останеш без покрив, храна и топла завивка, да загубиш завинаги родния си дом. Стефан сам донесе писмото, разказвайки ни одисеята на краткия си живот. Писмото му от четири страници е с красив почерк и много пунктоационни грешки.публикувайки го със съкращения, ние се надяваме, че както АПК „Загоре”, така и Комисията за социални дейности при ОбНС ще съдействуват за устройването на Стефан в някое от не малкото общежития в града ни. Още повече, че младежът явно не е добре физически: изпосталял, бледен, трескав, говори със съзнанието за своите грешки, но и с огорчение от липсата на човешка топлина в досегашното му обкръжение. Просто помощта е наложителна, при това спешно.
Не оневиняваме Стефан – той сам е наясно за редицата пропуски в живота си, но нашата дискусия ще бъде полезна и хуманна, ако успеем поне на един човек да помогнем. Заедно. Другото е в ръцете на Стефан, в неговия все още млад живот.
