ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ
В-к „Септември” бр. 110, 1980 година
Деца и възрастни
БЕЗ УВАЖЕНИЕ НЯМА ВЪЗПИТАНИЕ
Възрастни и деца… Сложни са взаимоотношенията между тях. Но умеят ли възрастните всякога да видят в детето личността? Да се съобразяват с достойнството, самолюбието, интересите му?
„Най-важното – пише Н. К. Крупская, – това е да не се гледа на детето като на жива собственост, с която каквото искаш, това можеш да правиш. Да не се гледа на детето като на роб, на вещ или играчка. Детето е човек, макар и още слаб, нуждаещ се от помощ, защита, макар и да не може да бъде още борец и строител, но все пак човек, при това човек на бъдещето.”
Изискването да се уважава детето на много родители се струва непонятно: „Как може да се уважава малко дете? За какво? Когато порасне, тогава ще го уважават.”
Какво значи да се уважават децата? Преди всичко да се проявява такт в общуването с тях: умение да се разговаря с тях, да се изслушват, да се проявява сдържаност даже тогава, когато родителите са уморени, умение да се избере подходящ начин за въздействие, без да се уронва достойнството им, да се разбира детето и мотивите за неговото поведение. И главното да се опираме на това, което е най-хубавото у детето.
Детството е неповторим и в същото време много важен период от живота на човека. От това как ще се изградят отношенията на родителите с детето ще зависи формирането на неговата личност.
Бедата е там, че някои родители считат детето за неразумно мъничко същество, което трябва да се чувствува задължено на тези, които се грижат за него. То трябва само да се подчинява. Няма право да се оправдава, то винаги е виновно. Такъв подход е неоправдан, недопустим. В социалистическото семейство всички членове са равноправни, включително и децата. Наистина те поради особеното си положение като обект на възпитание не са в състояние да вземат равно участие в живота на семейството. Но това в никой случай не означава, че с тях може да се постъпва всякак. Задължение на родителите е да възпитават детето, да ръководят неговото развитие и формиране, но в същото време да създават обстановка на равноправие, за да израсне малкият човек като свободна, мислеща, със собствено достойнство личност. Уважението към детето означава още – когато другите се трудят, и то се труди, щом другите го уважават, и то да ги уважава. Равноправието в семейството повелява: и възрастните, и децата да се подчиняват на едни и същи изисквания.
Често родители заемат позата на господари и осъждат детето: „Това не е за твоя ум! Когато възрастните говорят, ти мълчи! Малък, а вече има свое мнение!” Те постоянно напомнят: „Аз съм ти баща, мога да те бия, да те обиждам – ти си длъжен да ме уважаваш!” Много често се подчертава и материалната зависимост на децата: „Ние те храним и обличаме, а ти…” При всяко провинение се чуват упреци за изядения хляб, за купените играчки, дрехи, книги. Изисква се вечна благодарност. Нима тук детето е равноправен член на семейния колектив? Можем ли да говорим за уважение в подобни случаи? Не, разбира се! А в обратния случай? Детето е господар – всичките му капризи се удовлетворяват, всичко му се прощава. Тук също няма равноправни отношения. Детето е домашният тиранин, у него няма представа за задължения, а само за права. И не след дълго близките на такива синчета и дъщерички започват да се оплакват: „От къде се вземат такива неблагодарни деца? Какви жертви заради тях, а те уважават и обичат само себе си”. Колко са справедливи думите на А.С.Макаренко: „Това е най-ужасният подарък, който могат да направят родителите на своите деца”.
И в единия, и в другия случай няма равноправие, няма взаимно уважение, няма здрав родителски авторитет, а без равноправие и уважение на детската личност родителският авторитет се лишава от съдържание, родителските изисквания се израждат в грубо насилие. В семейството всички трябва да се трудят и да отговарят според своите сили и възможности. Именно така се създава най-здрава основа за равноправие и взаимно уважение.
Децата притежават необикновена способност да улавят нюансите в общуването си с родителите: сериозно ли възприемат техните проблеми, справедливи ли са в своята строгост… За съжаление не винаги възрастните вземат под внимание детската проницателност. Считат, че за малките човешките отношения са неразбираема. И грешат. Децата лесно и бързо се ориентират: кого от родителите да слушат и на кого могат да се качат на главата, кого да обичат и уважават и кого при случай да „преметнат”.
И ако детето постоянна се сблъсква с безтактичност, равнодушие, нежелание да споделят неговите радости и вълнения, потребността да разкрива на близките си свои съкровени мисли и преживявания, постепенно затихва, детският стремеж за контакт с родителите угасва.
Децата чакат от нас сериозно отношение към тях. Но умеем ли винаги да го проявим? Случва се да изхвърлим любимата играчка или да изгоним от къщи приятелчетата му, безцеремонно да прекъснем увлекателната игра. И в същото време искаме то да ни уважава, да уважава нашата работа.
Всяко семейство по свой начин организира живота си, има свое разпределение на трудовите задължения, свои правила. Детето отрано трябва да осъзнае мястото с в този малък колектив и да изпълнява задълженията си към него. Като съчетават взискателността с уважението, като въздействуват чрез силата на колективния авторитет, родителите ще възпитават достойни граждани на нашето общество.
К.п.н. Тиха ДЕЛЧЕВА
БЕЗ УВАЖЕНИЕ НЯМА ВЪЗПИТАНИЕ
