Преди 20-ина години един познат, който работеше в Пожарната в Стара Загора ми разказа, че огнеборците, когато си почиват, сядат на пейките около 
шадравана. Там, ако си примерен пешеходец няма откъде другаде да минеш, освен пред погледите им. Затова те кръстили малката отсечка „Момин проход“. Провокирана от това наименование написах кратко разказче за мъжките размисли и страсти.
Лято, че пак лято… Свенливо и разкрепостено, люшнало тънки дамски туники, милващо стройни глезени, загорели прасци, еротично прокрадващо се под развети поли. Добре, че смени дългите сиви дни и съблече зимните палта от душите ни. То какво беше: сковани до гушата в тъмни сюртуци, навели глави срещу студения вятър, забравили къде сме оставили слънчевата искрица в очите си…
[ad id=“225664″]
Друго си е сега. Седнеш на някоя от пейките до Пожарната „команда”, отпред ти цвърка хладината на шадраванчето, морно опрял ръце на облегалката, изхлузил чатала напред и кръстосал изпружени крака. Сенчица, чудна, почти възрожденска идилия. Сякаш си на чардака и по калдъръма пред теб пристъпват млади булки и моми. Теснчико е тротоарчето, няма откъде другаде да минат, освен на сгляда пред погледа ти. Виждаш ги отдалеч, от площадчето, фиксираш
интереса си и очакваш приближаването. Тук за кратко ги подлагаш на скенера си, защото високият дувар към пощата бързо ги поглъща. Но окото успява да се оплакне като с борова вода, бързо и здравословно, в услуга на естетическото ти удовлетворение. Лято… изобилие от женска плът, парфюми и мускус, разноцветни кичури в косите, пиърсинг и голи рамене, апетитни ханшове – стегнати и поомекнали, прозиращи под дрехите крака, усмивки, удоволствие… Седиш си примижал, кротко изпънат, а мъжкото у теб се плацика с кеф, докато в един момент някоя хубавица те удостои с поглед, прониже те и нещо се забие в корема ти, кръвта кипва. Но токчетата ú бързо потракват и тя отминава. Спускаш клепачи и се отдаваш на мига, а фантазията довършва останалото. Като топъл сън – кратък и пълноценен. Въздишка, неосъществен блян, илюзия… и бавно се вливаш отново в познатия ритъм. Обаче…вече не е интересно. Онези очи са събудили тръпката и оставаш глух и сляп, мислейки си за непознатата, за този лъч, който премина между двама ви. Философски рееш взор към листата на дърветата и се питаш дали би се получило в действителност искрата да запали огън или те води единствено желанието за нещо различно от това, което познаваш, от това, което си преживял. Мечтата за неизпитана, всепоглъщаща любов е секната от позвъняване. Жена ти – законната съпруга:
– Къде си?
– До пощата.
– Купи от пазара лук, маруля и картофи, че комшиите ще идват довечера.
– Добре – съгласяваш се без обяснения, че ти е писнало от торби, съседи и битова проза.
[ad id=“263680″]
Надигаш се прибирайки телефона, оставяш въжделенията си, като грижовно ги покриваш и подпъхваш завивката, за да не избягат. Може би ще се върнеш някой ден да ги потърсиш… Пейката остава самотна, но там са те и само ти знаеш, че ги има и са живи.
