Стихотворение на прекрасната Ники Комедвенска, която връща душата на мястото ú…
Селото на Господ
Забелило безоблачно лице,
ще го подпали слънцето отгоре,
а то стои – две шепички селце,
припича се и с Господ си говори.
И не че няма хал хабер за свят –
познава му и пъкъла, и рая,
но тук животът спре ли по обяд,
и свят да няма, все ще му е тая.
Чак привечер, щом вятър забучи
и гарваните сенките подплашат,
ще вдигнат тежко къщите очи
да приберат лисиците от паша.
И дълго ще дъхти на пресен сок
и на земя, с цветя застлана само,
селцето, във което слиза Бог
и във което църква даже няма.
Светът навън проклина своя век,
но в селото тече животът просто:
нали си няма вече жив човек,
какво да прави – бъбри си със Господ.
Ники Комедвенска
