Днес разбрах, че банката ми взима пари за броене на банкноти. Може би и досега го е правила, но съм работил все с малки суми в брой и не съм забелязвал. Сега теглих доста голяма сума пари. Когато видях таксата за броене, казах на касиерката: „Моля не ми бройте парите, аз ви вярвам.“ „Да, но ние може да сгрешим, господине.“ – отговори с добре школувана изкуствена усмивка момичето. „Ами защо аз да плащам за това?“-питам аз с все още любезен тон. Тя ме погледна с оня поглед, с който гледат блондинките, когато ги запиташ каква е разликата между квазер и неутрино. И мълчи. И пак гледа. И изведнъж взе решение. Ръката и се плъзна към паник бутона. Ей така , почти забележимо, както многократно е обучавана да го прави в трудни ситуации. Почти безшумно зад гърба ми се появи охраната. Пенсиониран старшина от поделение 65010 град Елхово. „Проблем ли има?“-тонът мазно заплашителен, не добре усвоен. „Има проблем, казвам аз, но ти не можеш да го решиш.“-тонът ми става по-твърд, но все още сравнително любезен, доколкото мога да съм любезен с един старшина. Все пак съм капитан от военно разузнаване. Той не ме разбира. Започва да ми обяснява нещо за реда, за условията в банката и прочие дивотии, пак недобре заучени и още по-зле възпроизведени. „Викай управителя!“-прекъсвам го аз. Изглежда военната подготовка си е казала думата, защото охраната се изпъна и каза:“Слушам!“ „Едно на нула за мен .“- отбелязах аз мислено точката в моя полза и се успокоих. Управителят се оказа елегантна дама, на която обясних случая с таксата и за броенето и за това, че вярвам на банката. Тя се засмя и каза, че няма да ми взимат повече такса броене, когато тегля пари. После ме покани на кафе и ми предложи увеличаване на овърдрафта по кредитната ми карта. Почти хепиенд, ако не беше годишната лихва от 22 процента.
През двете седмици на Игрите, ферма ще достави 13 тона картофи...
Как се става журналист, докато все още си в класната стая? Има една медия, която работи…
Празникът винаги е седмица преди Великден...
Оказа се инсценировка...