Миналата есен в Париж, на булевард „Волтер“ близо до клуб „Батаклан“ се усетих как стоя и се взирам в локва с кръв. Зачудих се какво става с този свят. Когато стана ясно, че атаките са планирани в Моленбек, не бях учуден. Какво ме учуди ли? Че Белгия се шокира от тази връзка.
Това пише социалният антрополог Тин Войтен. Наричах Моленбек мой дом в продължение на девет години, продължава той. През 2005 г. той беше най-изгодното предградие – до голяма степен заради лошата репутация. Моят апартамент, точно срещу канала, бе близо до дома на единия от заподозрените за атаките в Париж. Аз бях част от новата вълна млади градски професионалисти, предимно бели и завършили колеж, които са се заселили тук от чист прагматизъм. Домоуправителят ми се казваше Хасан. Той беше мароканец и намираше това за много готино. Говорихме си как един ден децата ми ще играят с неговите на улицата. Мечтаехме заедно за по-малко боклук по улиците, по-малко престъпления. Надявахме се, че качеството на живот в нашия блок бавно ще се подобрява, цените на апартаментите ще се покачат. Веднъж се размечтахме дори за художествена галерия и готин бар наблизо. Чувствахме се като пионерите от дивия запад, сякаш живеехме в окопите по време на битката за идващото мултикултурно общество.
Постепенно се събудихме в реалността. Хасан се оказа мошеник и изчезна с 95 000 евро, целият бюджет на блока и парите, които бяхме събрали за ремонт. Обстановката не можеше да се нарече мултикултурна. Повече от 80 процента от населението беше от марокански произход. Може би в Казабланка или Маракеш има алтернативна култура, но не и в Моленбек.
През тези девет години наблюдавах как кварталът става все по-нетолерантен. Алкохолът изчезна от щандовете на магазините. Чувах истории за фанатици, които принуждавали жените в метростанцията Компт де Франдърс да ходят забулени. Появи се ислямистка литература по будките и в един момент стана невъзможно да намериш нормален вестник. С безработица от 30 процента, улиците бяха пусти до обяд. Никъде нямаше кафене или бар, в който бели, черни и кафяви хора да седнат заедно. Наместо това ежедневно ставах свидетел на дребни престъпления, агресия, и фрустрирани млади хора, които плюеха по приятелките ни и ги наричаха „бели курви“. Ако им направиш забележка, в най-добрия случай ще получиш скандал и ще те нарекат расист. На Шосе де Гранд имаше еврейски магазини, но те бяха постоянно тероризирани от банди местни младежи и до 2008 г. всички затвориха. Гейовете, каквито преди се намираха, бяха постоянно тероризирани и също си събраха багажа.
Аз самият напуснах окончателно Моленбек през 2014 г. Не беше от страх. Повратният момент, помня, беше сблъсъка ми със салафист, който се опита да ме потурчи на улицата. Прекипя ми: не можех повече да изтърпя живота в това унило, мизерно и фанатично място.
Как Моленбек се превърна в джихадистката база на Европа? Основно трябва да има връзка с обърканото белгийско управление и култура на отрицание, която извращава дебата за исляма в страната. Моленбек е жизнена общност, с тесни улици и кипящ уличен живот. Има чайна на всеки ъгъл, малка джамия във всеки блок. Има евтини апартаменти и никой не ти задава никакви въпроси като ги наемаш. Както партизанин може да се скрие в гората, така и джихадистите потъват в Моленбек. Магистралата и международната гара са на един хвърлей разстояние. Перфектна логистична база.
Трудно е да обясниш на чужденец, но Белгия е страна с шест правителства. Брюксел е град с 19 кмета. Всички тези административни постове не са запълнени с компетентни хора. Службите за сигурност са фрагментирани и припокриват дейността си. Липсата на силна централизирана власт е една от особеностите на тази очарователно нефункционална държава. Това е и идеалната хранителна среда на потенциалните терористи.
Но по-важният фактор е белгийската култура на отрицанието. Политическият дебат в страната е доминиран от самодоволен прогресивен елит, който твърдо вярва, че обществото може да бъде програмирано. Наблюдатели, които казват неудобни истини като високата престъпност сред мароканските младежи и агресивните тенденции към радикален ислям, са обвинявани в пропагандиране на драйнодесни идеи и са постоянно пренебрегвани и дори преследвани.
Дебатът е парализиран от назидателен тон, в който радикалните мюсюлмански младежи са разглеждани единствено като жертви на социалното и икономическо изключване. Те от своя страна се възползват от това отношение, което ги освобождава от нуждата да поемат отговорност за своите действия. Предишният социалистически кмет Филип Моро, който управляваше Моленбек от 1992 до 2012 г. като свое собствено имение, усъвършенства тази култура на отрицание до степен да се стигне до положението, което е в момента.
Двама журналисти писаха за присъствието на радикални ислямисти там и бяха силно заклеймени. През 2006 г. Хинд Фраихи, млада белгийка с марокански произход, публикува: „Открийте Малкото Мароко: Зад затворените врати на радикалния ислям“. Общността й я нарече предателка, прогресивните медии я заклеймиха за шпионка и „момиче с личностни проблеми“.
През 2008 г. Артур ван Амеронген беше публично линчуван за „Брюкселската Евроарабия“, беше наричан фашист от франкофонските вестници. Когато той и аз отидохме до Моленбек през март същата година и аз описах предградието като „етнически и религиозен анклав и патриархално затворено общество“ в интервю за Брюксел Дезе Уик, това също провокира гнева на прогресивните белгийци.
Винаги съм считал себе си за защитник на човешките права и достойнство, извън левите или десни категории. Сега изведнъж бях обрисуван като ултрадесен националист. За някои хора станах „недосегаем“ и дори изгубих няколко приятели, които отказаха повече за разговарят с мен.
Има огромни проблеми в Моленбек, проблеми от наистина глобален мащаб, които надхвърлят общинското и национално ниво. Все пак има надежда. След като се появи интервюто ми, кметицата на Моленбек Франсоа Шепманс ме покани в кабинета си и имахме открита дискусия. Бях помолен да защитя моята гледна точка в местния културен център Де Ваарткапоен – пред доста враждебна публика от 60 души, които смятаха, че съм обидил тяхната общност. Но въпреки това те бяха учтиви и ангажирани в дебата. По късно разведох чуждестранна телевизия из бившия си квартал и бях поздравен много сърдечно в зеленчуковия магазин, пекарната, снекбара, където ходех навремето.
Повечето хора в Моленбек са почтени хора, които правят най-доброто за семействата си. Но не трябва да си затваряме очите за факта, че той е също така дом на много дълбоко и много опасно подводно течение на радикален ислямизъм.
Източник: блитц.бг
