Отдавна, много отдавна живеела в едно село девойка. По древен славянски обичай, след сватбата си, отишла да живее в дома на своя съпруг. Но на младата снахичка и било много неуютно със свекървата. Тя постоянно я поучавала и упреквала за всичко.
[ad id=“225664″]
Веднъж една сутрин младата жена се отправила към края на гората, където живеел един стар, престар дядо.
– Какво те е довело при мен, момиче? Да не би да искаш да ти намеря жених? – попитал дядото.
– Никой не ми е нужен, аз си имам мъж и го обичам, но не мога да живея с майка му.
– Какво искаш от мен?
– Моля те да ми помогнеш. Дай ми отрова, за да я отровя.
– На това ли ще построиш своето щастие, детето ми? Е, добре. Жал ми е за теб. Ще ти дам отвара. Всяка сутрин ще вариш от нея и ще я даваш на майката на мъжа ти. Само че имам един съвет към теб.
– Какъв? Казвай, всичко ще изпълня, само и само да се избавя от това чудовище.
– В нашето село слуховете бързо се разпространяват. Ще те заподозрат. Така че за да не случи това – промени своето отношение към свекърва си. Стани ласкава, приветлива, усмихвай се. Няма да се наложи дълго да се мъчиш.
Така и постъпила жената. Още когато пропели първи петли (около 4 часа), тя ставала, замесвала хляба, изчиствала и запалвала печката, сготвяла яденето, отровната запарка сварявала, и ласкаво приканвала свекървата да опита чаят-чудо. “Мама” я наричала, и я слушала за всичко. Мъжът не можел да се нарадва: Майка му и жена му станали като роднини. А свекървата отворила към невестата душата си. И постоянно и отвръщала с любов и сърдечност.
Тича отново жената при дядото, хвърля се в нозете му и със сълзи го умолява:
– Деденце, умолявам те, ти знаеш и можеш всичко. Дай ми противоотрова. Доста чай сварих на моята свекърва. Ще умре. А тя ми стана такава грижовна майка.
– Миличка моя, успокой се, аз ти дадох ароматни треви, от които ти вареше на свекърва си вкусен и полезен чай. Отровата не беше в чашата, а в твоето сърце, но с Божията помощ ти успя да се избавиш от нея.
