Както мравката мъкне зърното,
по-голямо от ръста си,
тъй до днес аз те нося, Любов, и не зная
до мравуняка топъл дали ще достигна край пътя,
или ще напълня със тебе стомаха на гарван?
Но дори и така да е, моя любов, нека само те има:
неподвластна на сривове, болки, разбити надежди;
незамръзнала в белия сняг на косите ти зимни,
неотвяна от вихри метежни. Оцеляла до нежност.
Няма възраст за тебе, Любов! Чак сега го разбирам:
цяла вечност обичам, обичаш, а насищане няма!
Този глад е живот – залък хляб
с чаша кърваво вино;
мир за тяло и дух, и балсам върху раните.
Из „Птцици в нощта“
