Пламен Даракчиев разказа интересна история за познанството си с бизнесмена Бенчо Бенчев. Под заглавие „Бенчо прави партия“ дългогодишният активист на дясното политическо течение описва подробно в блога си Plamski.net как е участвал в създаването на политически проект, спонсориран от Бенчев.
[ad id=“225664″]
През 2004 г. Даракчиев приел да участва в инициативата, след като в убеждаването му се включил и вече покойният Гого от „Тоника“. Политическите документи на партията били подготвени. Проведени били и няколко големи събрания, като на едно от тях присъствал и сегашният кмет на Бургас Димитър Николов, но в крайна сметка се оказало, че сивият кардинал в проекта не бил Бенчо Бенчев, а друг бизнесмен – тогавашният собственик веригата училища „Европа“ Георги Христов.
Ето я цялата история, разказана от Пламен Даракчиев:
Тази дни го гледам често по телевизиите. Вече не се крие от камерите. Чета и негови интервюта по сайтовете. Минали са 14 години от запознанството ни. За това време при него има голям напредък. Някои хора проговорят на година-година и половина, други на три, а трети като Бенчо, например – на шейсет и кусур. Това е то политиката! Ако бях лекар, непременно щях да я препоръчвам като форма на радикално лечение на моите пациенти с говорни дефекти или пък ментални недъзи. Но тъй като нямам нищо общо с медицината, ще разкажа история на това чудодейно оздравяване единственото в качеството си на неук политически знахар.
И така, нека я караме от самото начало.
[ad id=“263680″]
Нито дясно, нито ляво…
Годината е 2004-та. Чудна пролет е, но на мен са ми потънали гемиите. Първата ми грижа за деня са кутията цигари. Втората някак си да преживея позора-монарх с мандат, на който съм осигурил своевременно мандатоносител – Движениe „Оборище“ (това е друга история, която си заслужава да разкажа някой ден). Едно телефонно позвъняване от стар приятел ме връща в живота. Така и така, едни бизнесмени, съветници в Бургаската община искат да да правят национална партия. Можеш ли да им подготвиш документите – програма, устав и.т.н.. После той уточнява – плащат си. Добре, казвам, щом си плащат – може.
Виждаме се в бирхалето „България“. Моят приятел води двамина – една позната от телевизионния екран физиономия и един непознат. Първият е Гого от „Тоника“ (Георги Найденов), светла му памет, другият е Бенчо.
Последният няма вид на милионер. С този загар на лицето по скоро ми изглежда на труженик, който току-що е приключил с жътвата. Погледът му е невинен. Очи на младенец, по божията волята изчистени грижливо дори от намек за рефлексия.
Изпреварвам времето с цели десет години и се сдобивам с ново усещане – че съм красив, умен и… направо да не повярваш – успял човек.
Докато пуша блажено и си припомням вкуса на уискито, Гого влиза в ролята си на говорител и излага подробно идеята. Изслушвам го. Направо фасулска работа. Зад гърба си имам тонове документи – платформи, устави, позиции становища и пр. При това съм покрил целия спектър – синдикати, партии, нпо-та. И всичко това за без пари. Като изключим Асоциацията на българските футболисти, покрай която блаженствам почти цяла година.
За да не стане сакатлък още в самото начало пояснявам. Може да съм широко скроен човек, но що се отнася до политиката съм малко едностранно развит. И съответно мога да правя документи само на десни партии. Гого се усмихва широко – един вид тъкмо за това става дума. Уточняваме какви документи и в какъв срок. След това минаваме на заплащането. Казвам 2000 лв заплата. И всичко – „до ключ“, както казват строителите. Ще рече „до конгрес“, включително провеждането на мероприятието. Гого поглежда към зърнения милионер. Бенчо кима с глава и произнася първага си дума по време на срещата: „Готово!“. Даже поклаща утвърдително глава с формата на круша обърната с дръжката надолу.
И тогава, както и понастоящем, подстрижката му е на римски патриций. Късичкият му бретон смалява и без това неособено обширното му чело. Невинен поглед.
Притеснен съм. Единствено присъствието на Гого в начинанието ме успокоява.
[ad id=“236993″]
Стискаме си ръцете и Бенчо произнася цели четири думи:
– Нито дясно, нито ляво…
Налага се кратка образователна лекция. Вече отвън на вратата. Бенчо се съгласява с мен, че правилото е валидно, когато става дума за държавата и институциите. Впоследствие по събранията той често ще повтаря тази фраза, а пък аз често ще ще влизам в ролята на тълкувател. И ще отнасям казаното, примерно към реформата в съдебната власт.
Искам цял живот да правя десни партии
Месец по-късно. Хотел „Банкя палас“. Отвън дузина лъскави автомобили. Включително мерцедесът висша класа на Бенчо. Дълга маса с около 30 души от разни краища на страна. Почти половината са зърнопроизводители от бранша на бургазлията. Лее се тиха музика и уиски. Изчитам документите. Присъстващите се уверяват, че работата е сериозна. Гласуват учредителната декларация и проекта за устав. За нула време се събират няколко десетки хиляди лева за първоначални разноски. Получавам си и аз заплатата. Кефя се. Хубаво е човек да печели от убежденията си. На другия ден си купувам костюм, обувки и няколко вратовръзки.
Първото регионално събрание е в Пловдив в дома на Научно-техническите съюзи. Присъствието е далеч по-внушително от това на първоначалната сбирка. Освен зърнопроизводителите на Бенчо има сума ти свестни хора от бизнеса, които смятат, че е дошло време да защитят своите интереси. Междувременно вече е готова платформата на бъдещата партия. Разяснявам основните положения в нея – съдебна реформа, децетрализация, демополизация на Здравната каса, МВР – обърнато с хастара навън, плосък данък (По онова време от ИПИ вече рекламираха идеята), дерегулация до дупка, пенсионна реформа и пр. неща, по които и до ден-днешен въздишаме. Людмил Сандов*, който междувременно съм спечелил за идеята, продължава изложението, вече с необходимата конкретика. Добър тандем сме двамата и залата е впечатлена.
[ad id=“236999″]
Отново няма проблем с парите. Получавам си заплатата. Казвам на Людмил Сандов, че искам цял живот да правя десни партии. И той – същото, моля ви се!
Няколко дни по-късно с Бенчо тръгваме по срещи със зърнопроизводители от Североиточна България. Връщаме с през Ришкия проход. Пътят е дупка до дупка, а Бенчо кара суперджипа със 100-120. Нито капка жал към това скъпо и прескъпо произведение на автомобилното изкуство. По някое време отваря уста и произнася пак четири думи: „Ще станеш ли председател?“. Отказвам любезно. Включително и позиция в бъдещия Управителен съвет. Идеята ми е да си остана в позицията на наемник, а той да продължи да бъде така послушен. И съответно да чете и изпълнява документите на проекто партията, които бълвам един след друг. По-сетнешното развитие на историята затвърждава у мен мнението, че и Бенчо си е мислил същото. Сиреч – Даракчиев става лидер и изпълнява това, което искам от него.
Бургаски вечери
Идва ред и на родния край на Бенчо. В Бургас събранието е в голямата зала на хотел „България“. В залата няма празен стол. Тук е елита на местния бизнес. Преди началото Бенчо ме извиква за малко настрана. Казва ми няколко къси изречения. Логическото ударение е върху всяка първа дума, която се произнася доста по-интензивно от следващата. Отстрани изглежда, че ми се кара, а всъщност той така си говори. Все едно слушаш японец, който говори български. О.К., щом трябва аз ще направя изложението пред гостите. Бенчо си отдъхва.
Вече съм репетирал на предишните срещи, така че не ми е проблем да представя основните документи на партията, чието учредяване предстои. Плоския данък и пенсионната реформа галят слуха на бизнеса в залата. Сюблимния момент настъпва, докато обяснявам защо трябва да има децентрализация и регионално самоуправление. Задавам риторичния въпрос: докога бургазлии ще търпят този срам моряшките паспорти да се подпечатват в София ? Настъпва оживление. Тук-таме прозвучават попържни по адрес на софиянци. Възмущава се от тях и Димитър Николов, някогашен седесар и бъдещ кмет на Бургас от листата на ГЕРБ.
[ad id=“225664″]
Аз си имам две съседки…
Вечерта се спускаме на юг по крайбрежието. За тийм билдинг по дискотеките. Бенчо ме запознава с Найден Милков – чалга изпълнител и общински съветник. По-късно ще разбера, че той е създателя на небезизвестната „Първа частна милициция“. С него има още две яки момчета. По някое време до мен на шубера сяда руса красавица. От другата страна Бенчо накланя глава към моята. Разбирам, че момичето е за мен. Но аз съм цанен за други неща и не показвам особен интерес. След малко от другата ми страна цъфва пищна брюнетка. Бенчо отново зависва над ухото ми. Ако не харесвам русата, мога да взема брюнетка. Ако пък искам мога да си гушна и двете. Аз отново съм пас. В крайна сметка проявяват нужното снизхождение към страната ми (джендърска, както биха казали днес)особа. Отпускат ми едно от лъскавите возила отвън, което ме прибира в прогимназията на Бенчо.
Тя е в кв. „Меден рудник“, на един висок хълм и се вижда-речи от цял Бургас. Сядам в огромната дневна, сипват ми уиски в огромна чаша и се заглеждам в огромния свят, представен от CNN върху сто и кусур инчовия телевизор със задна прожекция. Сетне се качвам по вътрешната стълба до един от етажите, където има апартамент, отреден за мен. Заспивам с мисълта, че не е лошо човек да е милионер.
За двата вида куфарчета
На другия ден се отбиваме с Бенчо до едно от курортните летовища на юг от Бургас. Той има там малко селище от бунгала. Нещо като ширпотреба, както се казваше едно време за за допълнителна стопанска дейност, която не е свързана с основната. Обръщаме по две-три питиета. Изслушвам разказа му за това как е направил първия милион.(Ето малко повече инфо по въпроса) От тогава знам, че в началото на прехода са раздавали два вида куфарчета – едните безвъзмездно, а другите заемообразно.
В първия случай вземаш да речем милион и половина и нищо не връщаш. Ако направиш нещо с тях, търсят те, ако ги профукаш – забравят те. Във втория случай отнасяш в куфарчето едни сто хиляди лева, списък на кооперациите, които трябва да обиколиш за зърно, телефон на директора на държавното предприятие, което ще ти даде камиони, телефон на агенцията, която ще ти обработи документите, фирмата получител в Южна Америка, кораба, на който ще товариш в пристанище Бургас и пр. В резултат на това, получаваш по сметка 1,6 млн лв, от които връщаш сто хиляди. Разликата с първия вид куфарчета е, че тук операцията е повторяема. Ще рече всяка година по по 1,5-2 млн. В зависимост от цената на зърното.
На връщане се отбивам в Айтос и гостувам за малко на Гого и Ева, която много харесвам, но за първи път виждам на живо. Оставам с впечатление, че тя е далеч по в час в политиката, отколкото Гого.
[ad id=“236993″]
Наближаваме финалната права
В София ме чака много работа. Партията вече е наела офис – един апартамент срещу Спортната палата. Има сътрудници, телефоните звънят, тече усилена работа. През офиса наминават и доста стари приятели. Измежду тях Асен Кънев, по онова време мениджър на софтуерна фирма и Елеонора Негулова, президент на Асоцицията на малките и средните предприятия. От нея също чакаме ченове и съответно делегати на предстощия конгрес. Междувременно се срещам с Георги Стоев и Лъчо Богданов от „Индъстри Уоч“. Прочели са документите на партията и са съгласни да работим заедно по тях. Подписваме договор за един пространен анализ и предложения за данъчна и бюджетна реформа. Изискват го сериозните намеренията в партийната платформа – плоският данък, пенсионната и здравноосигурителната рефора и пр. По-късно получавам драфта за първо четене, както се казва. Същият ден се виждаме с Бенчо и му казвам, че трябват едни 5000 аванс, т.е. половината сума от тази, която предвижда договора ни с „Индъстри уоч“. Той бърка с готовност в джоба си. Спирам го. В случая парите трябва да се преведат по сметка.
Междувременно Бенчо предлага име на новата партия – „Достойна България“. Не съм очарован, но скланям да го приемем за работно, докато измислим нещо по-добро.
Когато пешката се окаже офицер
Един хубав ден ми звъни Георги Христов **. Той е приятел на Бенчо и е важен член на Инициативния комитет. На събранията не е словоохотлив. Седи и слуша. Отивам в неговия офис на „Пиротска“, той като собственикът на веригата училища „Европа“ е инвалид и трудно се придвижва. Така и така, казва ми той, от програмата трябва да падне този раздел за съдебната власт. Изненадан съм. Още повече, че документите са гласувани и обсъждани от толкова много хора. На всичкото отгоре става дума за най-ключовия раздел в платформата и в съпътстващите я проекторезолюции за конгреса. Опитвам се да разбера какви са аргументите му. Не му е сега времето, казва той, трябва да се концентрираме върху управлението и отделните сектори. Това с правосъдието и институциите е съвсем друга работа и не е по силите на една прохождаща партия.
Както и да е. Забравям начаса за този разговор. Груба грешка. След няколко дни Бенчо дотърчава от Бургас. Така и така, от това за съдебната власт няма нужда, не бива да се бутаме между шамарите. Водим дълъг разговор, в който аз не отстъпвам. Бенчо си тръгва омърлушен. Аз, обаче загрявам, че става нещо. Гърмян заек съм през годините и не ми трябва да много, за да видя накъде вървят нещата. Отделно от това вече съм забелязал, че в присъствието на Георги Христов се умълчава повече от обичайното. Все едно му е водещия офицер. Въпреки това продължавам работата си в офиса. Новото е, че Бенчо вече не ми звъни. Нито пък Георги Христов. Нито пък, който и да е друг от Инициативния комитет. Единствено Гого продължва да ми звъни. Даже по някое време праща в София своя син Димитър. Не нещо като обучение по документите на партията.
Няколко дни по-късно ми се обажда онзи приятел, който доведе при мен Бенчо и Гого. Така и така, казвай той, трябва да направиш това, което са ти казали. Иначе мисията ти приключва.
Сега вече схващам напълно ситуацията. Обаждам се на Асен, на Елеонора и на още неколцина приятели, за да им кажа как стоят нещата. Заедно с тях се оттеглят вкупом и всички останали, които са последвали не нас, а онова, което пише в платформата.
Сетне предавам документацията на Митко, синът на Гого, който между другото е произведен в нещо като координатор. Вземам си довиждане с Людмил, който избира да остане. Прибирам се у дома и свалям вратовръзката. Имам пари за цигари до края на месеца.
На следващата година ПП „Обединение за достойна България“ се явява на парламентарните избори. Разбира се със съвсем други документи. И със слоганът „Нито ляво, нито дясно!“, придобил своето изначално значение след моето оттегляне. Резултатът е повече от плачевен.
[ad id=“236999″]
Години по-късно една вечер чувам по новините, че прокуратурата е поискала закриването на трийсетина бездействащи партии, измежду които и тази на Бенчо.
Тези дни пък разбирам от медиите, че макар вече да е разжалван от съда като лидер на политическа организация, Бенчо не е останал без партия. Ще рече не е в качеството си на обикновен гражданин. Той вече е гражданин от БСП, т.е. съветник в община Бургас от гражданската квота на столетницата.
И сега Корнелия иска да го лиши от гражданство, моля ви се!
В какви времена живеем само!
…………………………..
* Кмет на Монтана от листата на СДС (1991-1995), съветник на президента Петър Стоянова, до кончината си през 2012 г. заместник-областен управител (ГЕРБ) на област Монтана.
** Вече покойник. Собственик на веригата училища „Европа“ и на образователна кабелна телевизия
