Традиционният портокал на дъното на коледното чорапче датира от времето, когато това беше единственият портокал, който детето може да получи за цялата година. През 17 век цената на един ананас се е равнявала на днешните 5 000 паунда; също както е било с пипера в Близкия Изток, притежанието на ананас се е ограничавало до кралските особи и супер богатите.
Миналата седмица говорих с позната, която е работила в завод за преработка на хранителни отпадъци. Тя каза, че най-лошият й кошмар бил, когато една верига супермаркети предлагала два ананаса на цената на един – толкова много хора изхвърляли своя нежелан втори ананас, че допълнителната киселинност нарушавала химическите процеси в завода.
Защото е Коледа, си мисля, че е време да помислим върху някои добри новини. Да, всяка вестникарска статия в наши дни споменава за нарастващия проблем с имущественото неравенство – при това оправдано. Но по този начин се пренебрегва един странен аспект на съвременния живот: съвсем просто, най-удивителните неща в света вече не са тези, които са дефицитни.
През последните близо 40 години забелязваме нещо много странно: куче, което не лае през нощта. Накратко, никой не е измислил нещо от каквато и да е значимост, което да е възпиращо скъпо. Това е безпрецедентно. През почти цялата предишна човешка история, нещо, което е ново и невероятно, е било дефицитно и оттам – достъпно само за богатите.
Като лекар в миньорски град моят дядо е могъл да си позволи много неща, които са били недостъпни за повечето хора около него. Хладилници, радиоапарати, миялни машини (общо четири в Уелс), пътуване в чужбина и освен всичко друго – автомобил. Разбира се, да си десет пъти по-богат от средното ти е позволявало да си купуваш много неща, които са били извън възможностите на всеки друг. За да се разбере неравенството в епохата на моя дядо, си представете свят, в който достъпът до широколентов интернет струва 500 паунда на месец, а мобилен телефон – 2000 паунда. Ние сме сериозно загрижени, когато на хората в селските райони им е отказан бърз интернет – но това е нищо в свят, в който само 10 процента от хората могат да си позволят кола.
Наскоро гледах по „Канал 4“ документалния филм „Тайният живот на затворите“. Един от затворниците реагира с ужас на предположението, че на затворник може да му се позволи PlayStation 2: „PlayStation 2? Имаш ли представа колко старо е това? Игрите са глупост.“
Сега PlayStation 4 и Xbox One са вероятно най-добрите геймърски конзоли в света. Те струват от 200 до 400 паунда. Ако сте милионер, няма какво повече друго да купите, което да е по-добро, освен обикновена PS4 и да я инкрустирате с диаманти. Това, което затворникът казва фактически, ако се изразим с автомобилни термини, е: „Абсолютен позор е да ме отвеждате в съда с Range Rover V8 Vogue: Аз искаме нов Rolls-Royce Dawn.“
Анди Уорхол веднъж одобрително каза, че „Америка даде начало на традицията най-богатите потребители да купуват по същество същите неща, които и най-бедните…Вие знаете, че президентът пие Кола-кола, Лиз Тейлър пие Кока-кола и просто мисля, че вие също пиете Кока-кола. Една Кока-кола си е Кока -кола и каквато и да е сума пари не може да ви даде по-добра Кока-кола от тази, която пие и безделникът на ъгъла. Всички Кока-коли са еднакви и всички Кока-коли са добри.“
Тъй като в днешно време повечето иновации се случват в областта на софтуера, медиите и забавлението, при които пределните разходи на производство са почти нулеви, далеч повече съвременни стоки са от този вид, от които богатите не могат да получат „по-добра Кока-кола“ отколкото всеки друг.
Доколкото ми е известно, няма действително скъпи мрежи за мобилни телефони за плутократи, например. Дори при физическите продукти, по-голямата част от цената идва от дизайна, не от производството.
Да, възможно е да похарчиш 20 000 паунда за мобилен телефон или 6 000 паунда за телевизор – но само ако си пълен идиот. Човек със средни доходи във Великобритания може да си купи най-добрия мобилен телефон в света, най-добрата компютърна игра в света, както и да има достъп до същите домашни забавления като хора, които са десет пъти по-богати.
Вече не може да съдите надеждно за това колко са богати хората, ако гледате само дрехите им. Онлайн търговията на дребно направи географското неравенство по-малко изразено, отколкото преди. Когато пътувате в отдалечени краища на страната вече не може да видите хора облечени по смешно старомоден начин – с изключение на германските туристи, разбира се. Сносни дрехи и храна вече са на няколко минути с кола или на един клик разстояние почти за всеки.
Хотели и ресторанти от среден клас сега са толкова добри, колкото всеки нормален човек обикновено се нуждае. Винаги има по-скъпи алтернативи, разбира се, но е спорно дали по-скъпата алтернатива е обективно по-добра: във френските хотели, например, плащайки повече, често пъти не получаваш по-добро ниво на обслужване, само по-високо ниво на помпозност и снизхождение.
Това не означава, че проблемът с неравенството повече не съществува. Аз в действителност бих казал, че фактът, че се създава все по-голяма и по-голяма стойност на мрежови стоки, е аргумент за по-голямо преразпределение на богатството, не по-малко. Но просто, ако искате добри ресторанти, авиолинии, таксита, покритие на мобилните телефони, разпространение на услуги, широколентов интернет и т.н., е по-вероятно да ги имате в страна с по-голям брой честно проспериращи хора, отколкото в такава с малък брой супер богати плутократи. В този смисъл дори богатите имат повече изгода от това тяхното богатство да се преразпределя.
Но това е само част от проблема. Другата част от проблема е психологическа – ние сме склонни да обезценяваме стойността на нещата, които са евтини и в изобилие – или, да използвам икономически език, ние не извличаме голямо удоволствие от потребителския излишък. Както отбелязва Ален де Ботон, след като ананасите станат евтини, те стават също и налични. Онова, което навремето е било ценен чудотворен плод, сега се изхвърля – или, още по-лошо, се слага върху пица. Обичаят да се изрича благодарствена молитва преди хранене е отлична идея: може би трябва да съществува технологичен еквивалент.
Рори Сутърланд, „Спектейтър“
