„Видях най-големите ужаси, на които човек е способен“

Самуел Пивник: Непосредствено след войната никой не се интересуваше от нашите истории. И изминаха много десетилетия, преди да осъзная, че е мой дълг към човечеството да разкажа личната си история. Каза ми го мой много близък приятел през 1999 година. Именно тогава започнах да кроя планове, но тъй като не съм писател, всичко продължи много дълго. През 2011 година моят литературен агент ме срещна с Мей Троу, който се захвана със записването на спомените ми. И изведнъж много издателства проявиха интерес.

ДВ: Роден сте само на 50 километра от Освиенцим, където нацистите изграждат най-големия концентрационен лагер за масово унищожение на хора – Аушвиц. Вие сте сред малкото хора, които много рано – още през лятото на 1942 година – вече са знаели за съществуването на този лагер на смъртта. Какво по-конкретно Ви беше известно по онова време?

Пивник: Спомням си влаковите композиции, които преминаваха през родния ми град. Това бяха вагони за добитък с мънички прозорци, зад които различавахме мъже и жени, които гледаха отчаяно навън. Изглеждаха уплашени, бяха загубили всякаква ориентация. По същото време дочухме слухове за някакъв лагер на смъртта близо до нас. Но тогава бях едва 14-годишен и не направих връзка между едното и другото. Пък и някой ни беше казал, че там карат руски военнопленници. Имаше и други слухове, но родителите ми отказваха да повярват, че това е възможно – хора да изградят място за заколение на други хора. Родителите ми бяха порядъчни хора и отказваха да приемат, че човек е способен на подобни жестокости. Отказваха да го приемат чак до деня на смъртта им.

ДВ: Трудно ли е да се връщате към спомените за онези години? Какво изпитвате?

Пивник: Правя всичко възможно, за да залича някои от най-болезнените спомени, но не ми се удава. Когато видиш със собствените си очи как трошат главата на човек, превръщайки я в безформена маса, това няма как да не се запечата в съзнанието ти. Няма как да забравя човек като Карел Курпаник, когото описвам подробно в книгата си. Той оскверняваше телата на мъртвите затворници по най-жесток начин, не пропускаше възможност да размаже нечий череп, изпитваше върховно удоволствие да наблюдава как някой умира бавно и мъчително. В една такава обстановка сетивата ти буквално блокират. И просто се опитваш да заровиш болката някъде в подсъзнанието си. Но един ден болката се завръща – под формата на кошмари, които ме преследват и до днес. Никога няма да се отърва от тези ужасни спомени.

ДВ: В Аушвиц сте получили номер 135913, който най-брутално Ви е бил издълбан на ръката, където си стои и до днес. Имате ли сили да поглеждате към него?

Пивник: Знам, че не бива да се хваля с това, но в моя случай става дума за един от най-ранните номера на затворници в лагера Аушвиц-Биркенау. Съвсем малко са оцелелите, които са носели по-малък номер от моя. Знаете ли, оцелелите от Холокоста често залитат към нездравословни разговори, в които правят сравнения кой колко е изстрадал. Колкото по-нисък номер носиш, толкова повече си преживял. Това, естествено, не винаги е вярно, но трябва да призная, че понякога изпитвам нещо като гордост заради моя номер.

ДВ: От книгата Ви става ясно, че сте правили обстойни проучвания, за да подплатите спомените си с конкретни факти. Защо, според Вас, историческият контекст е толкова важен?

Пивник: Виждал съм най-големите ужаси, на които човек е способен. Исках да разбера случилото се в неговата цялост и ми беше важно да поставя събитията, на които съм станал свидетел, в по-широк политически контекст – за да разбере читателят какво може да накара едно общество да е способно на такива неща. Много е важно да разчитаме правилно знаците. За да можем да предотвратим злото, преди да е станало твърде късно.

ДВ: Вие сте един от последните оцелели от Холокоста. Дали поради това се чувствате задължен да разкажете личната си история, за да бъде съхранена тя за идните поколения? И бреме ли е за Вас този дълг?

Пивник: Не бих го определил като бреме. Знаете ли, не съм постигнал много в живота си. Така и не се ожених, нямам деца. И искрено се радвам, че написах тази книга, защото с нея давам на света нещо ценно и трайно. А това, че книгата беше преведена на много езици, ме дарява с усещане за удовлетворение в края на живота ми. И най-важното: така ще бъде съхранен споменът за моите мили родители, за братята и сестрите ми. И за всички смели хора, с които съдбата ме срещна през тези години.

Двамата родители на Самуел Пивник, тримата му братя и една от сестрите му са убити веднага след пристигането им в Аушвиц. Другата му сестра оцелява само десет дни.

Sam Pivnik: Der letzte Überlebende. Wie ich dem Holocaust entkam. Theiss Verlag

Източник: Дойче Веле