През последното десетилетие като че ли свикнахме Европейският съюз (ЕС) да се занимава предимно със себе си. Кризата в еврозоната, популисткият бум, нескончаемите битки около реформата на институциите, икономическите мерки в отговор на COVID-19 са все примери в тази посока.
Да, наистина в Брюксел на думи външнополитическата тематика беше приоритет. В началото на мандата си Урсула фон дер Лайен направи заявка, че застава начело на „геополитическа Комисия“. На практика обаче ключовите външни теми, като преговорите с Великобритания по повод Брекзит, бяха функция на вътрешни императиви (в случая съхраняването на Единния пазар непокътнат).
Чисто дипломатическите инициативи бяха неособено убедителни. Да си спомним фиаското при посещението на Върховния представител по външната политика и политика за сигурност Жозеп Борел в Москва през февруари 2021 г.
Както се казва обаче, неволята учи. Руската агресия срещу Украйна активира ЕС като външополитически играч. В това няма нищо учудващо. Както Евросъюзът като цяло, така и неговите страни-членки са изправени пред сериозна заплаха. По тази причина са склонни да предприемат стъпки, които допреди броени месеци бяха немислими: от финансирането на оръжейни доставки със средства на общия бюджет до шестте кръга санкции, включително срещу руския износ на суров петрол.
Войната и разширяването
Войната възкреси и темата за разширяването на ЕС. На Европейския съвет тази седмица лидерите на 27-те ще обсъждат дали Украйна, Молдова и Грузия да получат официален статут на страни-кандидати за членство. И най-вероятно ще имаме новина, както казваше един телевизионен водещ, преквалифицирал се впоследствие в евродепутат.
Съвместното посещение в Украйна на френския президент Еманюел Макрон, канцлера на Германия Олаф Шолц и италианския премиер Марио Драги и изявленията, които го последваха, подсказват, че в Киев ще имат повод да се поздравят. Същото важи и за Молдова, но най-вероятно не за Грузия, където властите потискат всячески опозицията.
По-важното е, че ЕС ще отсъди в полза на бъдещото членство на страни в постсъветското пространство. Не за друго, а защото в сегашната ситуация евентуален отказ за даване на кандидатски статут ще донесе служебна победа на Путин. Репутационните щети ще са високи, а реалната цена на решението – приемлива. Нито Украйна, нито Молдова ще се присъединят към ЕС в обозримо бъдеще. Страните-членки нямат причина да се безпокоят за баланса на силите в брюкселските институции, за разпределението на бюджета, за устойчивостта на демократичните инстутиции или пък за нивата на корупция в Киев, Кишинев, Тбилиси и т.н.
Западните Балкани
Този чисто символичен ход има немалко значение за настоящите кандидати за членство в Западните Балкани. Особено за Северна Македония и Албания, които се надяват да започнат час по-скоро преговори за членство, но също така и за Сърбия и Черна гора, които водят такива преговори съответно от 8 и 10 години.
В региона царят противоречиви настроения. От една страна присъства страх, че Украйна ще измести фокуса на внимание в Брюксел. За Западните Балкани няма да се говори толкова. Ще има по-малко финансиране. В най-лошия случай местните страни ще бъдат „пакетирани“ в група с Украйна, Молдова и Гърция, което ще забави допълнително и без това мудния напредък по посока членство в ЕС. Предложенията на Макрон от началото на май за създаване на Европейска политическа общност с участието на Съюза и неговите съседи подхранват тези опасения.
От другата страна на дебата са наблюдателите, които виждат ползи. В техните очи, геополитическото пробуждане на Евросъюза е неминуемо свързано с ускоряването на темпото на разширяването. В крайна сметка това е най-ефективният външнополитически инструмент, с който разполагат 27-те.
Обективно Западните Балкани са най-напред на опашката и затова биха спечелили в случай, че Европа отвори врати. Русия присъства в региона и поетапното ѝ изтласкване ще донесе важна победа. При това залогът за Москва не е толкова голям. Съответно Путин няма да се бори със зъби и нокти само и само да запази позициите си в региона, който е разположен географски далеч от пределите на Русия. Фактът, че преглътна членството на Черна гора, а после и на Северна Македония в НАТО, е повече от красноречив.
Изгледите за членство
Истината е някъде по средата. ЕС ще засили ангажиментите си към Западните Балкани. Индикациите са налице. Дипломатическите посещения на високо равнище в Белград, изпращенето на подкрепления за мироопазващата мисия в Босна и Херцеговина, както и на мисията в Косово са конкретни сигнали, че регионът е в полезрението на 27-те.
Да не пропуснем и предложенията на френското председателство на Съвета за вдигането на българското вето за Северна Македония. Началото на преговорите със Скопие – в съответствие с препоръката, направена от Европейската комисия още в далечната 2009 г. – се разглежда като приоритет в не една и две столици на страни-членки. С непрекъснатото отлагане, което разбира се засяга и Албания, ЕС изглежда немощен и неадекватен. Ако си се провалил в Северна Македония, какъв е смисълът въобще да се захващаш с Украйна?
Тези, които се надяват или предвиждат ускорено членство на Западните Балкани, ще останат разочаровани. С евентуалното изключение на Черна гора едва ли някоя от шестте страни в региона ще се присъедини в рамките на настоящото десетилетие.
Причините са много: тежкото наследство от разпада на Югославия, нерешени двустранни спорове като този между Сърбия и Косово, ширещите се корупция и авторитаризъм, все по-вялата подкрепа за евроинтеграцията сред обществата. И ако трябва да сме искрени, в самият Евросъюз привържениците на разширяването нямат превес. Предложенията на Макрон са доказателство, че Украйна не е наклонила везните тяхна полза.
Казано с няколко думи, ЕС няма да отвори широко вратите си, а само ще ги открехне. Няма съмнение, че изживяваме исторически момент. Но все пак нека бъдем реалисти.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
