Със спектакъла „В полите на Витоша” по непреходната творба на Пейо Яворов гостува на старозагорската публика ДТ „Стефан Киров” Сливен на 16 февруари, сряда. Представлението ще бъде в залата на Операта, научи ЗАРАТА.
Яворовата лирична драма „В полите на Витоша“ на Сливенския театър през погледа на режисьора Стайко Мурджев бе наречено от критиката едно от най-силните театрални събития за последните години. Младия Мурджев – „двигателят, който „изхвърли“ стремително представлението до завидни творчески хоризонти“.
Още в студентските години, Стайко Мурджев получава Наградата на Театрална Академия за Театрално и филмово изкуство за Най-добър режисьор на випуск 2009-та. Малко по-късно грабва „Икар” за дебют, за режисурата на спектакъла „Пухеният“ от Мартин Макдона. Спектакълът му „Евкус“ в Младежкия театър е отличен с „Аскеер“ 2017 за най-добро представление. Удостоен с Национална грамота от Министерство на културата на Република България, за високи творчески постижения в областта на културата.
В сливенския театър постъпва за кратко на щат през 2010 година и прави тук първото си представление на професионална сцена – „Железният светилник – Любовта на Катерина“ по Димитър Талев, което не само се радва на голям интерес. То дава знак, че в българския театър изгрява нова звезда – младият режисьор получава трета награда на Фестивала на камерните форми във Враца.
Актьорите от Сливенския театър, работили с него тогава, го чакат с нетърпение да се завърне. Това се случва през 2020 година, когато директорът на театъра, актрисата Радост Костова, кани Стайко Мурджев да направи представление в Сливен. Изборът пада върху „В полите на Витоша“.
„В полите на Витоша” на Сливенския театър гостува на старозагорци
Мурджев признава, че е решил да направи „В полите на Витоша“ в полите на Сливен, защото тук е всъщност първото му професионално представление. „Веднага след дипломния ми спектакъл в Сатирата, тук направихме „Железният светилник“ на Талев. И още тогава усетих тази органична енергия между българската драматургия и драматургията, разказваща за българските парадокси и нрави – и енергията на това място, енергията на Сливен. Получава се някак си една много добра спойка, една много силна синергия между този тип драматургия и енергията на града, така както аз го усещам. Защото усещам града като сърцевината на една родина, която е малко позабравена, родината, за която разказват и двете драматургии – и „Железният светилник“, и „В полите на Витоша“. Аз мисля, че театърът е изкуство на времето и мястото. И всеки един спектакъл се създава за даденото време и даденото място. Винаги, когато трябва да избера драматургия, аз я избирам спрямо мястото. И усещам, че това е добър избор“, разкрива пред Щиляна Василева за сайта nabludatel.bg Стайко Мурджев.
Ето какво още споделя за спектакъла той в навечерието на премиерата преди година и половина:
„Моето откритие беше абсолютната актуалност на пиесата. И това беше болезненото откритие, че нищо не се е променило от действителността на Яворовата пиеса до ден днешен. Отново размирици, отново политически арогантни борби, отново едно политическо говорене, което не се занимава въобще с човека и с неговото добруване. А политиката и политикът всъщност са фигури, които трябва да се занимават с човешкото добруване. Неслучайно, във Възрожденска България политиците не са получавали заплати, защото наистина те са били разсъждавани като мисионери. Малко след това се развращават тотално, та до ден днешен. Тази извратеност на политическото живеене в България всъщност не се е променила. Не само връзката минало-настояще в тази пиеса показва това. Много други пиеси и романи показват тази непроменяемост на средата. Ако четем например българския дневник на Иречек, виждаме, че реалността, за която той говори, е реалността, в която ние в момента живеем. И Иречек си тръгва с психично разстройство от България, непонесъл арогантността на този живот, пълен с празници в календара и никакви празници в сърцето, както казва една от героините на пиесата.“
***
„Поведох работата в пиесата така, че ние се еманципирахме много рано от прототипите. Много рано се еманципирахме от реалните събития. Струва ми се, че да се ровим в личния живот на едни хора, живели някога и да правим паралели с тази висока драматургия, е една идея жълто. Усетих, че ще влезем в едни архаични клюкинки, които за мен не са интересни. Разбира се, има много извори, от които може да се черпи – не само романът на Михаил Кремен, а и много други, писма запазени, незапазени, редки и т.н. Но моят подход беше по-скоро да се занимаем с драматургията такава, каквато е. Такава, каквато я виждаме пред себе си, с една много интересна амнезия за бекграунда й. Защото това е единственият начин да видим с нови очи. Това не означава, че ние нямаме знание за всичко, което стои зад тази драматургия. Но то е знание, което ми се искаше да имаме като подложка, а не като действен мотор на спектакъла. Така че, в този прочит Мила е по-скоро една симбиоза между това, което е и тема на Яворов в неговата поезия – и светлото и тъмното, ангелът и демонът. В личния си живот, той минава и през двата аспекта: от „Ще бъдеш в бяло, с вейка от маслина и като ангел в бяло облекло“, към Мина и след това „Чудовище си ти, чудовищно дете на престъплението и позора …“, към Лора. Ние сме се опитали да направим една симбиоза Мина-Лора, която да се разгърне на сцената.
***
”Мисля, че Смъртта е авариен изход за невъзможността за Любовта. Когато Любовта няма въздух, когато се задушава в тази реалност, ползва Смъртта за врата към живота си. При Яворов, особено в драматургията му, особено в тази пиеса, Любовта има шанс. Защото пиесата не разказва за нещастна любов. Това е пиеса за щастлива любов, за споделена любов, но не в това измерение, а по-скоро в измерението на Смъртта. И така, любовта всъщност е рецепта за живеене след смъртта при Яворов и в представяната пиеса.”
***
“Смело мога да кажа, че „В полите на Витоша“ е една българска адаптация на голямата трагедия на Шекспир. Самият автор признава това в самата пиеса, цитирайки Балтазар – и на много други места. И другото интересно за мен. Тук има една жанрова особеност. Яворов се опитва да построи една пиеса, в която вървят ръка за ръка жанрът на злободневното и реалистичното с жанра на екстатичното. При Шекспир не е така – при него цялата пиеса върви в една завихрена екстатика. Докато тук имаме това политическо реалистично говорене и любовно екстатично говорене. Това е голямата трудност при правенето на този спектакъл – да обединиш в една естетика две различни природи на говорене.”
***
„Има голяма бездна в любовната връзка Христофоров-Мина. Тази бездна се прокрадва и откроява и в малкото писма на Мина до Яворов. Яворов, нека кажа Христофоров, възкачва Мина на един екзестенциален романтичен пиедестал, на който обаче тя не се чувства добре. Твърде високо е, твърде в облаците, на такава височина няма ни храна, ни вода, ни въздух. По-скоро, Мила има нужда от тези веществени „суровини“ – от водата, от въздуха, от месото, от кръвта. Докато той има нужда да я държи на пиедестала, горе. И този пиедестал, във вертикален образ, ако го обърнем хоризонтално, той се превръща в бездна между двамата. От тази височина, те не могат да се достигнат. Затова така яростно прокънтява стихотворението между тях: „От други свят съм аз, не си виновна ти… , от тебе исках аз не сажди на страстта, а дух кристален мраз…“ От това пък тя няма нужда. И оттам стигаме до голямата тема за любовното чувство, което всъщност е една много тежка проекция. Ние сме банализрали любовта в нашата култура. Ако си пуснете радиото, ще чуете как във всеки момент някой нещо страда за любовта. Ние твърде много сме я банализирали и опошлили в едно такова сладникаво усещане за нея. Докато любовта е демон. Неслучайно амурчето се превръща в другия демоничен бог, нали любовта има две лица в митологията. Тя може да бъде много сладка, но може да бъде и разрушителна. И с любовта шега не бива, както се казва в една друга драматургия.“
***
„Аз имах своя версия, своя идея как да фрагментираме поезията, как да я сложим в действеността на пиесата. Но усетих, че актьорите по-добре от мен ще уцелят, ще го усетят. И това им го дадох като задача: намерете, изследвайте, предложете и ще го навържем. И те се справиха много добре.“
***
„Мисля, че ще разочароваме хората, които очакват един класически, тих, бавен, романтичен прочит на спектакъла. Но мисля, че ще очароваме хората, които са иновативно настроени и които разчитат на прогресивното живеене на съвременното изкуство. Опитахме се този спектакъл да бъде съвременен, ярък, активен, а не да затъне в романтични клишета, които не са нужни в момента на никого. В България с публиката имаме този малък проблем: тя не е свикнала на свръхинтерпретации, когато става въпрос за класически произведения. Мисля, че публиката по особен начин е закостеняла в България…“
***
„Мисля, че това представление има шанс да срещне неразбиране, но има шанс и да срещне огромно разбиране. Мисля, че реакциите ще бъдат полярни. И най-хубавото – че няма да бъдат по средата.“
***
„Спектакълът се бори и за повече светлина, и за повече тъмнина. Не да ги спечели, а да ги постави като въпрос пред публиката. Не можем да имаме светлина, ако нямаме първо тъмнина. Трябва да се сдобрим с тъмнината, за да роди това приятелство между нас и тъмнината-светлина. Мисля, че някъде там се крие и философията на спектакъла.“
