Имаме професори под път и над път, хората вече се смеят
Тези дни ми се случи да се видя с приятели, чието професионално занимание няма общо с науката или с образованието. Но така се завъртя разговорът, че за час разбрах какво реално мисли българинът за състоянието на двете области на знанието и за техните представители. Първо, убеден е, че няма закони и всеки прави каквото иска, накичил се е с поне една научна титла и от телевизии, радиа и вестници високоумно поучава простолюдието как да живее. Професори под път и над път, затова достойните хора отказват да приемат титлата, когато ги канят да я получат, пише Велиана Христова във вестник Дума.
Ха сега, де. Първо, закони има, но проблемът е, че те или са лоши закони, или не се спазват.
Второ, няма как да те поканят, за да ти връчат професорска титла, понеже има законови правила за процедурите в конкурсите за такава длъжност и тя не се раздава като тиквен медал. Оказва се обаче, че някои ректори канят избрани от тях хора да ги обявят официално за професори и никакви мои опити да обясня, че това не е законно, не хванаха дикиш. Еди коя си така я поканили и ето – сега се подписва с „професор“ пред името! А друг един го канили да чете лекции във факултет, в който обучението било платено. И пак не свършиха работа никакви мои опити да обясня, че по закон не може да има факултет с платено обучение в държавно висше училище и че, за да обучава студенти, трябва да има акредитация. Факултетът бил факт, пък аз да приказвам колкото искам за някакви акредитации.
Хората наистина не са длъжни да знаят тънкостите на някакви специални закони, те виждат това, което се вижда публично, на практика. И то е нелицеприятно. Замислих се какво всъщност докара дотук хората – да иронизират носителите на знанието, и то в страната, в която Учителят, Преподавателят, Ученият отколе са издигани в култ и са били в основата на държавността. И друг път съм казвала, че мечът е създал много държави, но българската държава е уникална, защото на два пъти се е крепяла на „науката слънце“ – един път в Х век, когато знанието и писмената са тръгнали от нас по целия славянски свят; и втори път в ХIХ век, когато училищата, читалищата и основите на Българската академия на науките са били създадени като зародиш на държавата, преди да бъде създадена самата държава! Да не говорим, че книжнината е спасявала България във вековете на чуждоземното турско робство.
Кое робство сега доведе обществото ни до абсурда да се глуми с носителите на знанието? Уви, лошите закони докараха девалвацията.
През 2011 г. гербаджийският министър Сергей Игнатов – професор, прокара чрез управляващото мнозинство т.нар. Закон за развитие на академичния състав, който замени дотогавашния Закон за научните степени и научните звания. Никакви доводи и факти не спряха „новаторите“ да обявят Висшата атестационна комисия за творение на комунистическото зло и да я премахнат. ВАК се нуждаеше от промени, но тя съществуваше, за да поставя, поддържа и контролира еднакви критерии за присъждането на научните степени и научните звания в цялата страна. Тя бе посечена с един замах. И на всички акредитирани вузове бе дадено правото сами да си присъждат научните титли – на място, с местни журита, без значение дали те са подбрани по политическа или по шуробаджанашка линия. Не бяха поставени каквито и да било изисквания (едва отскоро със законова поправка записаха някакви минимални изисквания). В закона „Игнатов“ титлите „професор“ и „доцент“ престанаха да бъдат звания и станаха длъжности, като според разпоредбите трябва да обявяваш винаги в кое висше училище си ги заел с конкурс. Защото те са валидни само в него и никъде другаде. Да сте чули някой да се представя като „професор на Софийския университет“ или „доцент на Мало Бучино“? Не сте чули, няма и да чуете. Защото е изгодно всички да се професоросват еднакво, както беше с едновремешното звание, което е премахнато, но явно е много желано от критикарите на „комунизма“.
Да не говорим за званието „академик“, за което също има законови правила, но те изобщо не се спазват и куп хитреци от някоя НПО в Долно Койнаре се представят като академици. И в академичните среди започнаха да се питат: ти от кои професори си, от „ВАКовските“ или от „игнатовските“? Затова хората казват, че „професорите са на кило“, а сериозните учени и преподаватели дори се срамуват от титлата, предпочитат да я премълчат и да печелят уважение с името си. Пък по места, както се оказва, закачат етикети „професор“ като значки на ревера. Лошото е, че последиците – щетите и заличаването на стойностите в науката и образованието, са като че ли вече необратими.
Така че – лоши закони, които отгоре на всичкото не се и спазват. И още – пълна липса на контрол. Едва преди година бе създадена някаква държавна Комисия по академична етика към министъра на образованието и науката, която я е разгледала 4-5 сигнала за безобразия и плагиатства при сдобиването с титли, я не е. Пък и как някой да сигнализира, че еди кой си ректор пробутал родата си на високите длъжности или ѝ присъдил научни степени по схемата „гугъл наука„, като още на другия ден същият ректор ще изхвърли недоволния от работа? В цивилизованите държави има различни системи за научното израстване, но такова чудо като нашето няма никъде.
Затова е възможен и прословутият случай на русенския бизнесмен Венелин Терзиев, който за 4 години е успял да получи в различни вузове научна степен „доктор“ и три пъти степен „голям доктор“ (доктор на науките), да заеме длъжността професор в 4 различни висши училища и да преподава в тях 15 учебни дисциплини (от икономика и социални дейности до национална сигурност). Едновременно да публикува почти 2000 статии, да участва в десетки конференции у нас и в чужбина, да се титулува „член-кореспондент“ на частна руска НПО с откровено съмнителна репутация, да участва дори в биеналето на хумора в Габрово. А паралелно да върти 7 фирми с обществени поръчки за по над 2 милиона лева и проекти от еврофондове, както и 3 неправителствени организации, всичките с разнообразен предмет на дейност – от медицина до строителни материали. В течение вече на три години ДУМА алармира МОН за това очевадно безобразие, в което са замесени десетки дейци на висшето образование. И – нищо. Напротив, въпросният
Остап Бендер, явно протежиран „отвисоко“ продължава да шества победоносно и получава всякакви награди – дори от Министерството на културата!
Няма как в момента да се надяваме на законови промени при липсата на парламент. Може би служебният министър може да вземе някакви мерки. Но за два месеца няма как да се изринат задръстените авгиеви обори, които възмущават хората. Не знам кога нашето общество ще се сети, че всяка нация и държава се крепят на образованието и науката. Загиваща икономика може да се възроди, но от опростачването отгоре надолу спасение няма. За никой отрасъл. Традициите на знанието и културата в широкия смисъл на думата са това, което дава възможност на едно общество да се развива. Другото е: Терзиев премиер!
Ей такива мисли породи у мен една среща с приятели, които професионално не се занимават с образование и наука, в навечерието на 24 май…
