ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 41, 1991 г.
ДОБРЕ ИЗПЪЛНЕНА ПОРЪЧКА
След като имаме футболисти, които не могат да играят, лекари, които не могат да лекуват и т.н., наличието на критици, които не могат да четат, поне за мен отдавна не е откритие. Между тях има дори професори и хора с други титли, които стигнаха до тия титли благодарение именно на тази си способност. С статията си „Поезията си като сюжет и език“ /“Съвремие“, бр. 32/ в тази редица застава и Вл. Янев, за да покаже, че явлението няма намерение да изчезне скоро от тъжната ни действителност. Ще се спра само на отношението му към поемата „Бежанка“ на Стана Димитрова, която според мен е значителен литературен факт в Стара Загора през последните години и за отпечатването на която вината /или заслугата/ е изцяло моя. И така, в десетина реда „критикът“ ни съобщава, че поемата напълно се разминава с представата му за поезия, че в нея има някаква лична драма, от която може да се вземе материал за малко публицистика, че липсват психологически дълбочини, че езикът е прозаичен и „представя стиховете като типографична, а не лирическа „материя“. И толкова – прозорецът е закован накръст с дъските на отрицанието и няма смисъл да се наднича в него. Пък и то наистина вътре не може да се види и лъч светлина. Разбира се, много по-добре е да слушаш чуруликащи метафори, да накичиш косите с пролетни цветове и да се обясняваш във фалшива любов, вместо да съществуваш години, премазан от валяка на глупостта и жестокостта, след епилога на живота си. Да останеш Човек въпреки всичко и с цената на всичко – минал през ада, отвратен от Слънцето, което все пак „да пишеш“ с главна буква. Каква поезия може да има в това? По-добре е никога вече да няма материал за подобни поеми. „Бежанка“ е определено социално-политическа поема и прозвучаването на отделни моменти публицистично едва ли е най-големият грях на жанра. Набитото око на критика ги е забелязало веднага, но е останало затворено за вътрешния сюжет на поемата, за оная „бяла нощ“, от която те побиват тръпки, за смачкания живот на „малкото червейче“, което гледа света с ужасени очи, за методичната гавра с човека, която го превръща в бежанец в собствената му родина. Сложил веднъж качествения си щемпел, Вл. Янев се прави или наистина не може да забележи и такива стихове:
Бавно избелява в черната си рокля мама.
На капки се топи. Студени – като восъка на свещта.
И на семейното кандилце – в стаята й, под тавана –
Фитилът почерня и задими семейния портрет.
ХЛЯБЪТ на баща ми е през март – в неделя.
Велики пости са – маслини трябва да намеря.
Ще му запаля пак цигара да гори на гроба!…
От житото ще раздадем. А после – по народното поверие –
вратата ще отворя – да влезе татко, близките да събере.
Защо ме няма – само той ще разбере – по топлото на парата,
когато му разчупят ХЛЯБА.
Много бих искал да чета по-често такива стихове, а пък ако ще, по мнението на цялата литературна критика, в тях да няма и грам поезия. Вл. Янев остава сляп за някои основни проблеми в поемата, които трябваше да му направят впечатление, поне защото не се срещат толкова често в социалистическата ни поезия – докарването на човека до ръба на пропастта, в която може да го хвърли всяка следваща среща с абсурда на времето, убитите надежди, след които трябва да продължиш по-нататък, пълното отчуждение дори от себе си – трябва ли да изброявам всичко? Но това може би не са „наши“ проблеми – защо изобщо да им обръщаме внимание? А след като не се вижда камилата, как ли ще се види иглата, че да говорим за психология? Колкото до езика, той може да ви се вижда груб и непоетичен, г-н Янев, но е просто адекватен на чувствата. Но и тук как да разберете едното без другото? Що се отнася до финала на поемата, цитиран от рецензента /“Аз знам – със демагогия ще ме съборят.“/, той е само едно пророчество, което вероятно и други ще се постараят да бъде изпълнено. За рецензиите на останалите стихосбирки ще кажа само, че са написани със същата „компетентност“. Ако беше похвалил малко повече „Нощен пазач“, г-н Вл. Янев можеше да счита, че е изпълнил отлично поръчката на своя старозагорски съфамилник. Но и така, както се вижда, се е справил добре.
Иван ГРУЕВ
